Дашиъл Хамет - Стъкленият ключ

Една медицинска сестра правеше нещо върху лицето на Нед Бомонт.

— Къде съм? — запита той.

— В болницата „Свети Лука“. — Сестрата беше дребничка, с големи светлокестеняви очи, говореше тихо, с придихание и лъхаше на мимоза.

— Кой ден сме днес?

— Понеделник.

— Кой месец, коя година? — продължаваше да разпитва той. Когато сестрата се намръщи, добави: — Е, това няма значение. От колко време съм тук?

— Днес е третият ден.

— Къде е телефонът? — Той се опита да се привдигне на леглото.

— Престанете — каза тя. — Вие не бива да си служите с телефона и да се вълнувате.

— Тогава услужете ми вие. Обадете се на Хартфорд 6116 и кажете на мистър Медвиг, че трябва да го видя веднага.

— Мистър Медвиг идва тук всеки следобед — каза тя, — но мисля, че доктор Тейт няма да ви позволи да разговаряте с никого. Впрочем вие говорихте вече повече, отколкото се полага.

— Кое време сме сега? Сутрин или следобед?

— Сутрин.

— Трябва много да чакам — каза той. — Обадете се веднага.

— Доктор Тейт ще дойде след малко.

— Не ми е нужен никакъв доктор Тейт — тросна се той. — Трябва ми Пол Медвиг.

— Ще правите каквото ви казват — отвърна сестрата. — Лежете и мирувайте, докато дойде доктор Тейт.

Той я изгледа намръщено.

— Що за медицинска сестра сте вие! Никога ли не са ви казвали, че не е хубаво да се карате с болните?

Тя се направи, че не е чула въпроса.

— На всичко отгоре причинявате болка на челюстта ми — добави той.

— Ако мирувате, няма да ви боли — отговори сестрата.

Той помълча малко. После запита:

— А какво се е случило с мен? Или още не сте напреднали в уроците си дотам, че да знаете това?

— Вероятно пиянско сбиване — отговори му сестрата, но след това не можа да сдържи лицето си спокойно. Засмя се и каза: — Не, честна дума, не трябва да говорите толкова много и не бива да се срещате с никого, докато лекарят не разреши.

Пол Медвиг дойде рано следобед.

— Страшно се радвам, че те виждам пак жив! — възкликна той и улови с две ръце превързаната лява ръка на болния.

— Нищо ми няма — каза Нед Бомонт. — Но чуй какво трябва да направим: грабни Уолт Айвънс и нареди да го заведат в Брейууд и да го покажат на тамошните търговци на оръжие. Той…

— Ти вече ми говори за това — прекъсна го Медвиг. — Направено е нужното.

Нед Бомонт се намръщи.

— Нима съм ти говорил?

— Разбира се — сутринта, когато те намерили. Откарали те в болницата за първа помощ, но ти не си им позволявал да ти правят нищо, докато не разговаряш с мен, аз дойдох тук, ти ми разправи за Айвьнс и Брейууд и загуби съзнание.

— Нищо не помня — рече Нед Бомонт. — Притиснахме ли ги?

— Пипнахме Айвънсовците, и Уолт Айвънс изплю камъчето, след като в Брейууд го разпознаха. Съдебните заседатели подведоха под отговорност Джеф Гарднър и двама фиктивни ищци, но не ще можем да хванем Шед въз основа на това. Айвънс е подкокоросал някой си Гарднър, а всички знаят, че не би направил нищо, без Шед да му нареди, но друго е да се докаже.

— Джеф? Оня, дето прилича на маймуна ли? Арестуваха ли го вече?

— Не. Предполагам, че Шед го е укрил, след като ти си се измъкнал. Май са те държали доста?

— Ъхъ. В „Кучешката колибка“, на горния етаж. Отидох там да поставя клопка на тоя хубостник, но сам влязох в клопката. — Нед Бомонт се намръщи. — Спомням си, че пристигнах там с Уиски Васос, кучето ме ухапа, а Джек и един риж хлапак ме биха. След това имаше нещо като пожар и… това е кажи-речи всичко. Кой ме е намерил и къде?

— Един полицай те видял да пълзиш на четири крака насред Колман Стрийт в три часа сутринта, оставял си кървава диря.

— Това няма да им се размине — каза Нед Бомонт.

Дребничката медицинска сестра с големите очи отвори предпазливо вратата и подаде глава.

Нед Бомонт се обърна към нея с уморен глас:

— Влезте, да не играем на криеница! Не мислите ли, че такава игра не подхожда на годините ви?

Медицинската сестра разтвори вратата по-широко и застана на прага, продължавайки да държи с една ръка ръба на вратата.

— Нищо чудно, че ви бият… — каза тя. — Исках да видя дали сте буден. Мистър Медвиг е тук… — придиханието в гласа й стана по-забележимо, очите й — още по-светли — …с една дама…

Нед Бомонт я погледна с любопитство и лека насмешка.

— Каква дама?

— Мис Джанет Хенри — отговори тя така, като че разкриваше нещо неочаквано приятно.