Томас Харис - Мълчанието на агнетата

— Добре ли сте, госпожице Старлинг? — дочу да пита господин Йоу.

— Да.

Гласът и предизвика топуркане на малки крачка. В пианото нещо пробяга по клавишите на няколко високи ноти. Фаровете на колата осветяваха краката и до средата на прасците.

— Изглежда, открихте пианото — обади се адвокатът.

— Не бях аз.

— Аа!

Колата беше огромна — висока и дълга. Пакард лимузина, модел 1938 година, съдейки по инвентарния списък на господин Йоу. Отгоре и беше метнат килим, с лицевата страна надолу. Освети го с фенерчето.

— Вие ли сте покрили колата? — провикна се към адвоката.

— Така я намерих и не съм го свалял. — Йоу се беше навел и говореше през процепа. — Не ми се цапаше с разни прашни парцали. Така си беше оставена от Распай. Аз само проверих дали колата е на мястото си. Носачите поставиха пианото до стената, покриха го, наредиха кашоните и толкоз. Плащах им на час. В кашоните има предимно ноти и книги.

Килимът беше плътен и тежък, а като го задърпа, в снопчето светлина от фенера затанцуваха облаци прах. Кларис кихна два пъти. Изправи се на пръсти и започна да сгъва килима на две, отмятайки провесената част към покрива. Перденцата на задното стъкло бяха дръпнати. Дръжката беше покрита с дебел слой прах. Трябваше да се пресегне през кашоните, за да я стигне. Докосна само края и, натисна надолу. Заключено. На задната врата ключалка не се виждаше. Налагаше се да пререди доста кашони, за да се добере до предната врата, а нямаше къде да ги слага. Отзад между двете половини на пердето се образуваше тесен процеп. Наведе се през кашоните, опря око до стъклото и насочи фенера към процепа. Видя обаче само собственото си отражение, та се наложи да засенчи с шепа светлината. Разсеян от праха по стъклото, лъчът се плъзна по седалката. Най-отгоре имаше разтворен албум. Цветовете слабо си личаха поради лошото осветление, но все пак разбра, че това са стари картички за деня на свети Валентин, залепени по страниците на албум. Едновремешни сладникави картички, целите в дантели.

— Е, много ви благодаря, доктор Лектър.

Когато проговори, дъхът и размърда слоя прах и замъгли стъклото. Не и се искаше да го трие, затова изчака запотеното да изчезне от само себе си. Светлината продължи да шари из вътрешността, премести се върху смачкана на пода старинна наметка, после върху прашни лачени мъжки обувки. Над обувките — черни чорапи. Над чорапите — крачоли на официален черен костюм. С крака.

Никой не е влизал през тази врата от пет години… спокойно, спокойно, малката.

— Господин Йоу!

— Да, госпожице?

— В колата има някой.

— Господи! Я по-добре излезте оттам.

— Още не, но вие стойте там, моля ви.

Сега трябва добре да размисля. Стегни се и внимавай да не объркаш Конците. Не бива да увредя някоя улика. Необходима ми е помощ. Ако обаче се развикам и се окапе напразно, ще стане като с лъжливото овчарче. Ако нашите от балтиморския офис и полицията довтасат напразно, спукана ми е работата. Какво виждам? Виждам нещо, което прилича на крака. Господин Йоу нямаше да ме доведе, ако е знаел, че в колата има труп. От последното му идване досега никой не е влизал тук. Значи кашоните са били наредени, след като нещото вече е било вътре в колата. С други думи, спокойно мога да ги разместя, няма да пострада важна улика.

— Всичко е наред, господин Йоу.

— Ще викаме ли полиция, или вашето присъствие е достатъчно, госпожице Старлинг?

— Първо трябва да проверя. Вие само чакайте там, моля ви.

Проблемът с кашоните се оказа влудяващ като кубчето на Рубик. Опита да ги размести с фенерчето под мишница и два пъти го изтърва, докато се сети да го остави върху покрива на колата. Част от кашоните нареди зад себе си, няколко по-плоски кутии с книги се побраха под колата. Палецът, я засърбя — нещо я ухапа, а може би се беше забила треска. Сега вече можеше да надникне през прашното стъкло до шофьорското място. Между кормилото и скоростния лост се беше образувала огромна паяжина. Преградата между шофьора и задната част на лимузината беше вдигната.

Съжали, задето не се сети да капне масло върху ключа на пакарда, преди да се провре под колата, но когато го пъхна в ключалката, той не и създаде главоболия.

В тесния проход едва можа да открехне вратата. Тя се удари глухо в кашоните, с което отново подплаши мишките и предизвика допълнителни акорди в пианото.

Отвътре я лъхна спарен мирис на гнило и на химикали, който събуди бегли спомени за нещо, но не можа да си припомни какво.