Томас Харис - Мълчанието на агнетата

Писмата на Фредерика до Джейм Гъм бяха намерени измежду вещите му.

Старлинг едва издържаше, като ги четеше, заради надеждата в тях, заради отчаяната нужда, заради нежните думи на Гъм, които се подразбираха от отговорите на момичето: „Скъпи мой тайни приятелю, аз те обичам! Не съм допускала, че ще изрека тези думи, но колко по-лесно е да откликне човек на същите слова.“ Кога ли се е разкрил пред нея? Дали не е открила мазето? Как ли е изглеждала, когато той се е променил, колко време я е държал жива?

И най-страшното — двамата бяха останали приятели до последния момент. Тя му беше писала и от дъното на кладенеца.

В сърцето на Куонтико Старлинг беше недостъпна за жълтата преса, но тя не я оставяше на мира.

„Националният сплетник“ купи от доктор Фредерик Чилтън записа с последния разговор между Старлинг и доктор Ханибал Лектър. „Сплетникът“ използува записа за цяла серия материали, озаглавена „Годеницата на Дракула“, и недвусмислено намекна в тях, че Старлинг е споделяла с доктор Лектър сексуалните си изживявания в замяна на сведения, довели до залавянето на Гъм. Списанието „Пийпъл“ публикува кратък, но доста приятен материал за Старлинг, като помести и снимки от годишника на Университета на Вирджиния и от Лютеранското сиропиталище в Боузман. Най-хубава беше снимката на кобилата Хана, теглеща каручка, пълна с деца.

Старлинг изряза снимката на Хана и я прибра в портфейла си. Това бе единственият спомен, който запази.

Раните зарастваха.

Ардилия Мап беше страхотен частен учител — имаше дарбата да вижда отдалече въпросите, които щяха да влязат в теста, — но в бягането никак не я биваше. Твърдеше, че е натежала от знания.

Изостана от Кларис на пистата и я настигна чак при стария „DC-6“, който ФБР използваше за упражнения по отвличане на самолети. Беше неделя сутринта. От два дни залягаха над учебниците и сега им беше приятно под белезникавото слънце.

— Какво каза Пилчър по телефона? — попита Мап, докато се облягаше на колелото на самолета.

— Двамата със сестра си имали къща на залива Чесапийк.

— Е, и?

— Сестра му била сега там с децата и кучетата.

— Е, и?

— Те заемали едното крило. Къщата била огромна, на самия бряг. Наследство от баба им.

— Давай същественото.

— Пилч разполага с другото крило. Кани ме да отидем идния уикенд. Много стаи имало. „Повече от необходимото.“ Това са негови думи. Сестра му щяла да се обади да ме покани.

— Ами? Не знаех, че тези старомодни роднински покани още се практикуват.

— Нарисува ми чуден сценарий — не се притеснявай, вземи само най-необходимото. Разхождаме се по плажа, прибираме се на запалена камина, кучетата скачат отгоре ти, лапите им целите в пясък.

— Каква идилия. Големи лапи, целите в пясък. Продължавай.

— Доста силно го дава, като се има предвид, че дори една среща не сме имали. Той твърди, че когато е студено, най-здравословно е да спиш с две големи кучета. А кучетата щели да стигнат за всички.

— Номерът с кучетата е стар като света. Надявам се че не си се хванала толкова евтино.

— Твърди, че готвел много добре. И сестра му каза.

— Охо! Значи вече се е обадила.

— Ъхъ.

— Как ти прозвуча?

— Окей. Сякаш се обаждаше от другия край на къщата.

— Ти какво и каза?

— Казах „благодаря много“, какво друго можех да кажа?

— Добре — каза Мап. — Много добре. Яж раци Отпусни се. Пощурей. Сграбчи Пилчър и го целуни!

Келнерът буташе пред себе си количката по дебелия килим в коридора на хотел „Маркъс“.

Спря и почука тихо с пръсти, облечени в бели ръкавици, на вратата на апартамент 91. Наклони глава и повторно почука, за да го чуят през носещата се отвътре музика на Бах в изпълнение на Глен Гулд.

— Влезте!

Господинът с превръзката на носа беше по халат и пишеше нещо, седнал пред писалището.

— Оставете количката до прозореца. Мога ли да видя виното?

Келнерът му го донесе. Господинът го поднесе към светлината на лампата, долепи гърлото до бузата си.

— Отворете бутилката, но я оставете върху леда — каза той и добави щедър бакшиш към сметката, която подписа. — Сега няма да го опитам.

Не искаше келнерът да му поднася виното за опитване — каишката на часовника му миришеше прекалено силно за чувствителното му обоняние.

Доктор Лектър беше в отлично настроение. Седмицата мина като по мед и масло. Външността му се променяше точно както той предвиждаше и веднага щом се изчистеха леките синини, щеше да свали превръзките и да си направи снимки за паспорт.