Франсис Харт - Млис

— Да не сте ядосан? — рече тя и тръсна въпросително черните си плитки.

— Не.

— Нито разтревожен?

— Не.

— Нито гладен? — Гладът беше за Млис болест, която човек може да изпита всеки миг.

— Не.

— Нито мислите за нея?

— За кого, Лиси?

— За онова бяло момиче — Това беше най-новият епитет за Клитемнестра, измислен от Млис, която бе много тъмна брюнетка.

— Не.

— Честна дума? — Нов заместител за „Дано да умрете, ако не е вярно“, предложен от учителя.

— Да.

— Кълнете ли се?

— Да.

Тогава Млис буйно го целуна, скочи долу и побягна. В течение на два или Три дена след това тя благоволи да се държи повече като другите деца и да бъде, както тя го казваше, „добра“.

Бяха минали две години от идването на учителя в Смитовото находище и понеже заплатата му не беше висока, а изгледите Смитовото находище да стане столица на щата — не съвсем сигурни, той помисли за промяна. Беше осведомил поверително училищните настоятели за намеренията си, но тъй като образовани млади мъже с неопетнено име бяха рядкост, той се съгласи да продължи работата си в училището и тази зима до ранна пролет. Никой друг не знаеше за намерението му освен единственият му приятел, някой си доктор Дюшейн, млад лекар-креол, познат на жителите на Уингдам като „Дюшени“. Не беше го споменал нито на госпожа Морфър, нито на Клити, нито на някого от учениците си. Сдържаността му се дължеше отчасти на присъщото му нежелание да досажда на хората, отчасти на желанието да си спести въпросите, просташкото любопитство и догадките, а отчасти и на това, че никога не вярваше наистина, че ще направи нещо, преди да го е направил.

Не му се искаше да мисли за Млис. Може би егоистичен подтик го караше да убеждава себе си, че чувството му към Млис е глупаво, романтично и неразумно. Дори се мъчеше да си представи, че тя ще се развие по-добре под надзора на по-възрастен и по-строг учител. Тя беше около единадесетгодишна и след няколко години, според мерилата на Червената планина, щеше да бъде жена. Той бе изпълнил дълга си. След смъртта на Смит беше изпратил писма на сродниците му и бе получил отговор от една от сестрите на майката на Мелиса. Тя благодареше на учителя и съобщаваше за намерението си след няколко месеца да се пресели със съпруга си от брега на Атлантика в Калифорния. Това беше несигурната надстройка на въздушния замък, който учителят си рисуваше като дом за Млис, но не беше трудно да си представи, че някоя любяща, отзивчива жена, която е освен другото и сродница, би могла по-добре да възпита това опако същество. Обаче докато учителят й четеше писмото, Млис слушаше разсеяно, прие го покорно, а сетне изряза с ножица от него фигури, които трябваше да представляват Клитемнестра, надписани „бялото момиче“, за да не стане грешка, и ги забоде върху външната стена на училищната сграда.

Когато лятото беше към края си и последната жътва в долините прибрана, учителят намисли да прибере няколкото узрели плодове на младата мисъл и да отпразнува своя Ден на жътвата или да проведе изпит. И тъй учените и специалистите от Смитовото находище бяха събрани да вземат участие в осветения от времето обичай да се докарват плахите деца до притеснение и да бъдат тормозени като в съдилище. Както става обикновено, почестите се паднаха на най-смелите и най-самоуверените. Читателят ще се досети, че в дадения случай Млис и Клити бяха на първо място и разделяха всеобщото внимание — Млис с яснотата на реалистичните си схващания и положителността си, Клити със спокойното си самомнение и поведение на светица. Другите дечурлига се свиваха и правеха грешки. Съобразителността и блестящите знания на Млис, разбира се, плениха повечето присъствуващи и предизвикаха гръмко одобрение. Миналото на Млис несъзнателно бе събудило искрено съчувствие у тези хора, чиито атлетически плещи подпираха стените или чиито хубави брадати лица надзъртаха през прозорците. Но популярността на Млис бе провалена от едно непредвидено обстоятелство.

Макснагли беше се самопоканил и се занимаваше с приятното развлечение да плаши по-кротките ученици с най-неясни и двусмислени въпроси, задавани с внушителен погребален тон; Млис беше се зареяла в астрономията, проследяваше пътя на порочното ни кълбо в космоса и движейки се с ритъма на небесните тела, определяше отредените на планетите орбити, когато Макснагли величествено се изправи.

— Милиси, ти говори за въртенето на нашата земя и за движението на слънцето и струва ми се, каза, че така си вървяло от сътворението на света, а?