Беше възнамерявал да избегне сцена или кавга, но когато отвори уста, нещо се надигна в гърлото му и му попречи да заговори; гласът му го уплаши — той прозвуча толкова чуждо, натъртено и екливо.
— Разбрах — започна той, — че Мелиса Смит, сираче и една от моите ученички, е говорила с вас и е казала, че иска да вземе вашата професия. Така ли е?
Човекът с лакираната шапка се наведе над масата и направи такъв фантастичен удар, че топката се завъртя около кантовете на масата. Тогава той обиколи, взе топката и я сложи пак на място. Свършил тази работа, се приготви за нов удар и рече:
— Да речем, че е казала.
Учителят пак се задави, но стисна канта на масата с облечената си в ръкавица ръка и продължи:
— Ако сте джентълмен, мога само да ви кажа, че аз съм неин настойник и нося отговорност за бъдещето й. Вие знаете не по-зле от мене какъв живот й предлагате. Както можете да научите от кого да е тука, аз вече я избавих от едно съществуване по-лошо от смърт — от улицата и от заразата на покварата. Сега се мъча да го направя пак. Да говорим като мъже. Тя няма ни баща, ни майка, ни сестра, ни брат. Да не би да искате да й ги заместите?
Човекът с лъскавата шапка провери върха на щеката, след това се огледа дали няма някой, който да се позабавлява заедно с него.
— Аз зная, че тя е странно, своенравно момиче — продължи учителят, — но сега е по-добра, отколкото беше. Смятам, че все още имам малко влияние върху нея. Затова ви моля и се надявам, че няма да предприемате нищо повече по този въпрос и като мъж и джентълмен ще я оставите на мен. Аз съм готов… — Но тука нещо отново се надигна в гърлото му и изречението остана недовършено.
Човекът с лъскавата шапка разбра погрешно мълчанието на учителя, вдигна глава и с дрезгав, груб смях каза на висок глас:
— Искаш я за себе си, а? Тая няма да я бъде, млади човече!
Оскърблението беше повече в тона, отколкото в думите, повече в погледа, отколкото в тона и повече от всичко това в животинската природа на човека. Най-подходящият аргумент за убеждаване на такъв скот е юмрукът. Учителят почувствува това и дал воля на цялата насъбрала се у него нервна енергия, удари грубиянина право в захиленото лице. Ударът запрати лъскавата шапка на една страна, щеката на друга и раздра ръкавицата и кожата на ръката на учителя. Той разкъса ъгълчетата на устата на пострадалия и развали за доста време чудноватата форма на неговата брада.
Разнесе се вик, ругатня, тръшкане и тропот на много крака. После тълпата се раздели надясно и наляво и се чуха два изстрела, бързо последвали един след друг. Тогава всички пак се струпаха около неговия противник и учителят остана сам. Той си спомняше как беше махнал парченца горяща набивка от патрон от ръкава на дрехата си с лявата ръка. Някой го държеше за другата ръка. Като я погледна, видя, че тя още кърви от удара, но пръстите му стискат дръжката на блестящ нож. Не можеше да си спомни кога и как го е докопал.
Човекът, който държеше ръката му, беше господин Морфър. Той дърпаше учителя към вратата, но учителят се теглеше назад и се мъчеше да му обясни колкото можеше с пресъхналото си гърло за Млис.
— Всичко е наред, мойто момче — каза господин Морфър. — Тя си е в къщи! — И те излязоха на улицата заедно.
Докато вървяха, господин Морфър му разправи, че Млис пристигнала тичешком в къщи преди няколко мига и го измъкнала с думите, че някой се опитвал да убие учителя в „Аркада“. Учителят искаше да остане сам и обеща на господин Морфър, че няма да търси съдържателя на театъра тази вечер, раздели се с него и се запъти към училището. Когато наближи, с изненада видя, че вратата е отворена, още повече се изненада, когато видя вътре Млис.
Нравът на учителя, както намекнах и преди, подобно на повечето чувствителни организми, почиваше на егоистична основа. Жестоката подигравка, подхвърлена от днешния противник, още терзаеше сърцето му. Възможно беше — мислеше си той — привързаността му към детето, която бе глупава и донкихотска, да се тълкува по този начин. Освен това, не се ли беше тя доброволно отказала от опекунството и привързаността му? А какво ли са казвали всички други за нея? Защо трябва той самичък да се бори с мнението на всички и най-накрая да се види принуден мълчаливо да признае, че всичко, предречено от тях, е било вярно? А той е участвувал в просташко кръчмарско сбиване с един обикновен дръвник и е рискувал живота си, за да докаже какво? Какво е доказал? Нищо. Какво щяха да кажат хората? Какво щяха да кажат приятелите му? Какво щеше да каже Макснагли?
Читать дальше