Франсис Харт - Млис

— Какво искате? — запита тя рязко. Учителят беше си съставил план на действие.

— Искам малко киселици — отвърна той смирено.

— Няма да ви дам! Вървете си. Защо не ги поискате от Клитеменестра? — На Млис сякаш й действуваше като утешение да изрази презрението си с добавяне на нови срички към и тъй дългото вече класическо име на тази млада жена. — Лош, лош човек!

— Гладен съм, Лиси. Не съм ял нищо от вечерята снощи. Умирам от глад! — И в състояние на забележително прималяване младият мъж се облегна на дървото.

Сърцето на Мелиса се трогна. В тежките дни на циганския си живот беше изпитвала чувството, толкова майсторски симулирано от учителя. Победена от плачевния му тон, но без да се освободи напълно от подозрението, тя отговори:

— Разровете пръстта в корените на дървото и ще намерите много, ама да не ме издадете — защото Млис си имаше свои запаси, също като плъховете и катериците.

Но учителят естествено не можеше да ги намери — вероятно сетивата му бяха притъпени от глада. Млис започна да се притеснява. Най-после тя надникна към него през листака като някоя самодива и го попита:

— Ако сляза да ви дам от тях, обещавате ли да не ме пипате?

Учителят обеща.

— Дано да умрете, ако не удържите на думата си! Учителят се съгласи мигновено да загине, ако не устои.

Млис се плъзна долу от дървото. Няколко минути не се чуваше нищо освен дъвчене на киселици.

— Сега по-добре ли ви е? — попита Млис с известно съчувствие. Учителят потвърди, че се е посъвзел, сдържа но й поблагодари и тръгна да си върви. Както и очакваше, след като направи няколко крачки, тя го повика. Той се обърна. Момичето стоеше там съвсем пребледняло, със сълзи в широко отворените очи. Учителят усети, че е дошъл решителният момент. Той отиде при нея, хвана я за двете ръце, загледа пълните й със сълзи очи и промълви тъжно:

— Лиси, помниш ли първата вечер, когато дойде при мен?

Лиси помнеше.

— Ти ме попита дали може да идваш на училище, защото искаш да научиш нещичко и да станеш по-добра, а аз казах…

— Идвай — тутакси откликна детето.

— Какво би казала сега ти, ако учителят дойде при теб и каже, че му е самотно без малката му ученичка и иска тя да дойде да го научи да бъде по-добър?

Детето мълчаливо обори глава за няколко мига. Учителят търпеливо чакаше. Подлъган от тишината заек дотича близо до двамата, вдигна блестящите си очички, вдигна кадифените си предни лапки и клекнал, ги загледа. Катеричка слезе донякъде по сбръчканата кора на падналото дърво и спря.

— Ние чакаме, Лиси — рече шепнешком учителят и момиченцето се усмихна. Един повей на вятъра разклати върхарите на дърветата, дълга стрела светлина се промъкна през преплетените им вейки и озари изпълненото със съмнение личице и цялата нерешителна фигурка. Изведнъж тя хвана учителя за ръка с присъщото й поривисто движение. Това, което каза, почти не можеше да се чуе, но учителят отметна черната коса от челото й и я целуна; така, ръка за ръка, те напуснаха влажните пътеки и горските аромати и излязоха на заления от слънчев блясък път.

Вече не толкова зла в общуването си с другите ученици, Млис запази нападателното си държане спрямо Клитемнестра. Може би чувството на ревност не беше съвсем заспало в страстните й малки гърди. А може би и само поради това, че меките извивки и закръглените очертания предлагаха по-голяма повърхност за щипане. Но понеже учителят обуздаваше такива пристъпи, тя изразяваше от време на време враждата си по нов, неудържим начин.

Когато в самото начало преценяваше характера на детето, учителят не можа да разбере дали някога е имала кукла. Но той, както много други уж големи познавачи на характери, се чувствуваше по-сигурен в разсъжденията апо-стериори, отколкото априори. Млис имаше кукла, обаче тя беше подчертано нейна кукла — едно по-малко копие на самата нея. Нейното жалко съществуване бе тайна, случайно открита от госпожа Морфър. Тя е била другарка на Млис при скитанията й в миналото и носеше очебийни белези на страданията. Първоначалният цвят на кожата й бе отдавна измит от бурите и дъждовете и замазан с тинята на рововете. Тя много приличаше на Млис от онези дни. Единствената й рокля от избелял плат бе мръсна и окъсана, каквато е била роклята на момичето. Млис никога не беше се обърнала към нея с някоя детска гальовна дума. Никога не беше се показала с нея сред децата. Безмилостно я слагаше да спи в една хралупа близо до училището и я изваждаше на бял свят само когато отиваше на разходка. Тя се държеше сурово с куклата, както спрямо самата себе си, и куклата не познаваше никакви излишества.