Франсис Харт - Млис

Той се покатери на брега и воден от няколко светлини, които сновяха към центъра на склона, скоро се видя, задъхан, в тълпа уплашени и посърнали мъже. Детето излезе от тълпата, хвана учителя за ръка и без дума го поведе към нещо, което изглеждаше като нащърбена дупка в планината. Лицето на Млис беше съвсем пребледняло, но възбудата в държането й бе изчезнала, тя имаше вид на човек, комуто се е случило нещо очаквано много отдавна изражение, което за учителя в объркването му се стори почти като облекчение. Стените на изкопа се крепяха отчасти на полуизгнили подпори. Момичето му посочи нещо, което приличаше, на куп парцаливи захвърлени дрехи, оставени в дупката от бившия, й собственик. Учителят пристъпи по-близо със запалена лоена свещ и се наведе. Това беше Смит, вече изстинал, с пистолет в ръка и куршум в сърцето, проснал се до своето празно „находище“.

Мнението, изказано от Макснагли по отношение на „прелома“, уж настъпил у Млис, се поддържаше с много по-силни изрази по изкопите и шахтите. Там се мислеше, че Млис е „попаднала на златоносна жила“. И така, когато на малкото гробище се появи пресен гроб и със средствата на учителя на него сложиха малък надгробен камък с надпис, „Знамето на Червената планина“ излезе с много внушителна статия, в която се отдаваше дължимото на паметта на един от „нашите най-стари пионери“ и се намекваше доста тънко за това „проклятие на благородните умове“, но инак деликатно се отминаваше миналото на „нашия скъп събрат“. „Той остави единствено дете. — пишеше «Знамето», — да оплаква загубата му и това дете, сега е примерна ученичка, благодарение на усилията на преподобния Макснагли.“ Преподобният Макснагли наистина много се перчеше с промяната, настъпила у Млис, и по околен начин отдаваше на нещастното момиче самоубийството на бащата, подхвърляше в неделното училище трогателни намеци за благотворното влияние на „безмълвния гроб“ и с тези жизнерадостни размишления караше повечето от децата да онемяват, от ужас, а белоликите и розовобузести чеда на най-личните семейства се разреваваха безутешно и нищо не можеше да ги успокои.

Настъпи дългата лятна суша. Жарещите дни догаряха един след друг в малки клъбца бисерносив пушек по планинските върхове и надигащият се ветрец разпръскваше червената им пепел околовръст, а зелената вълна, която рано на пролет бе заляла гроба на Смит, повяхна, изсъхна и пожълтя. В тези дни, когато се разхождаше из малкото гробище в неделните подиробеди, учителят понякога намираше с изненада пръснати на гроба диви Цветя, набрани във влажните борови гори, а по-често неугледни венци, закачени на дървения кръст, Най-често това бяха венци от една дъхава трева, която децата, обичаха да държат в чиновете си, преплетена с кестенови клонки, див люляк и съсънки, а тук-там учителят забелязваше по някоя тъмносиня качулка на самакитката или смъртоносния аконит. В странното съчетаване на това пагубно растение с другите имаше нещо, което будеше у учителя болезнено чувство, по-дълбоко от естетично изживяване. Един ден, през време на по-дълга разходка, когато минаваше през обрасъл с гора рид, в самия гъсталак той се натъкна на Млис, кацнала върху повален бор, на фантастичен трон, образуван от кичури увиснали безжизнени клони; с куп треви и шишарки в скута, тя си тананикаше една от негърските мелодии на своето детство. Момичето го позна отдалече, направи му място на високия си престол и с тържествено гостоприемен и покровителствен вид, който щеше да бъде смешен, ако тя не се държеше толкова ужасно сериозно, го почерпи с лешници и киселици. Учителят използува този случай да й разкаже за пакостните смъртоносни свойства на самокитката — тези тъмни цветове, които видя в скута й — и изтръгна от нея обещание да няма работа с тях, докато е негова ученичка. След като свърши това — Учителят вече беше изпитал колко е честна, — той се успокои и странното чувство, обзело го, когато видя цветята, утихна.

От домовете, които пожелаха да приемат Млис, когато се узна, че тя е „започнала нов живот“, учителят предпочете този на госпожа Морфър — женствен и добросърдечен образец на югоизточна пищност, известна през моминството си като „Розата на прериите“. Понеже беше от тези които решително се борят против собствената си природа след дълга редица саможертви и усилия госпожа Морфър бе най-сетне подчинила вродената си немарливост на принципите на „реда“, който заедно с господин Александър Поуп 2 2 Александър Поуп (1688–1744) — английски поет и сатирик. Б. пр. смяташе за „Първия закон на небето“. Но колкото и правилно да беше собственото й движение, тя не можеше веднъж завинаги да въведе ред в орбитите на сателитите си и дори собственият й „Джиймс“ понякога се сблъскваше с нея. Пък и нейните стари навици се проявяваха в децата й. Ликург „мишкуваше в бюфета по никое време“, а Аристид се връщаше от училище без обувки оставяше тези важни принадлежности на прага заради удоволствието да погази бос из траповете. Октавия и Касандра „не се носеха спретнато“. Така, само с едно изключение, колкото много и да подкастряше, подреждаше и при стягаше „Розата на прериите“ избуялото си зряло великолепие, малките издънки растяха упорито диви и безредни. Това единствено изключение беше Клитемнестра Морфър петнадесетгодишна. Тя беше осъщественият идеал на майка си за непорочна рожба — стегната, прибрана и скучна.