Франсис Харт: Най-високият прилив

Когато приливът се оттечеше от блатото Дедлоу, нямаше нищо по-безрадостно от неговия безкрай. Мочурливата му ниска повърхност, застоялите мастилени вирове, криволичещите тресавища, проточили като змиорки тинестия си път към открития залив — това беше обикновена гледка. Не по-весели бяха малкото зелени туфи с оскъдните им стръкчета трева, с морската миризма и отблъскваща влажност. Ако ли пък речехте да дадете воля на въображението си — въпреки че плоското еднообразие на блатото Дедлоу не вдъхновяваше за това, — лъкатушната черта на довлеченото от морето пораждаше неприятно съзнание за секналите води и превръщаше неизбежната сигурност за завръщането на прилива в потискащи разсъждения, които не можеха да се разсеят от никакъв слънчев блясък в момента. По-зелените ливади като че бяха угнетени от тази мисъл и не правеха никакъв опит да насърчат растителността, докато не завърши пресушаването им. Човек можеше да си въобрази, че открива в горчивите плодове на ниските храстчета червени боровинки някакво сладко начало, пресечено и подкиселено от безразсъдния приток на прекалено много студена вода.

Гласовете на блатото Дедлоу бяха също тъжни и подтискащи. Задгробният вик на голямата чапла, писъкът на свиреца, крякането на минаваща черногуша гъска, крясъкът на свадливо бърне, резкият раздразнен протест на подплашен жерав и еднообразното оплакване на дъждосвиреца не могат да се опишат с перо. Нито можеше да се намери нещо ободряващо или вдъхновяващо във вида на тези печални птици. Положително не у синята чапла, която, нагази до колене във водата, безразсъдно нехаеше за мокрите си крака, настинката и последиците от нея; нито у наскърбения свирец, омърлушения бекас или угнетения дъждосвирец, които смятаха за уместно да се присъединят към нея в самоубийствените й размишления; нито у безстрастното рибарче — този Мариус на птичия свят, — загледан в пустинния простор; нито у черния гарван, който непрекъснато кръстосваше над лицето на блатото, но очевидно не можеше да реши дали водата е спаднала и се чувствуваше потиснат от мисълта, че след толкова усилия няма да може да даде определен отговор. Тъкмо обратното — още от пръв поглед ставаше ясно, че отегчителната шир на блатото Дедлоу действуваше отрицателно върху птиците и по-старите очакваха времето за отлитане с чувство на облекчение и задоволство, а току-що оперилите сес вълнуващи предчувствия. Но ако блатото Дедлоу беше безрадостно при най-ниските води на отлива, трябваше да го видите при пълноводен стремителен прилив. Когато влажният въздух се понесеше пронизващо над студения лъснал безкрай и забулеше лицата на тези, които гледат към морето, като някакъв втори прилив, когато стоманен отблясък набележеше ниските падини и криволичещия предел на тресавището, когато огромни дънери на паднали дървета с полепили се по тях раковини се надигнеха отново, плувнеха и подхванеха отегчителните си безсмислени лутания и без да стигнат някаква определена цел, се озоваваха в началото на отлива или края на деня на същото място, подобно на прокълнатия Скитник-евреин от легендата, когато лъскавите патици се занижеха беззвучно, без да оставят кръгове или бразди по блещукащата повърхност, когато мъглата нахлуеше с прилива и закриеше синевата горе, а водата погълнеше зеленината долу, когато лодкари, загубили се в тази мъгла, започваха да гребат напосоки, стряскани от звуци като на водни духове, които дращят по кила на лодката, и плашени от снопове трева, плувнали наоколо като коса на удавник, разбираха по всичко това, че са се заблудили в блатото Дедлоу и трябва да прекарат нощта — и то каква зловеща нощ — там, тогава щяхте да имате донякъде представа за блатото Дедлоу по време на прилив.

Позволете ми да ви разкажа една история, свързана с току-що описаната гледка, която винаги възникваше в спомените ми при дългите ловджийски излети в блатото Дедлоу. Тази случка е била съобщена накратко в околийския вестник, но пък аз я чух с всичките красноречиви подробности от устата на главното действуващо лице. Надали бих могъл да предам богатите нюанси на изразяването и своеобразния колорит в разказа на една жена — защото го чух от жена, — но ще се помъча да предам поне същината.

Тя живееше на половината път между голямото тресавище в блатото Дедлоу и доста широка река, която се вливаше в лиман, образуван от Тихия океан, на дълъг песъчлив полуостров, заграждащ откъм югозапад обширен залив. Сградата, в която живееше, беше малка паянтова хижа, сложена върху яки колове няколко фута над блатото на три мили от селищата край реката. Мъжът й беше дървар — доходен занаят за околия, където главният поминък е производството на дървен материал.