Франсис Харт: Най-високият прилив

Тя придърпа леглото към средата на стаята, сложи отгоре му масата, а на нея люлката. Водата на пода вече стигаше до над глезените й и къщата един-два пъти се помръдна толкова доловимо и сякаш се заклати така, че се отвориха вратите на килера. После тя чу същото стържене и блъскане в стената, погледна вън и видя голямото изкоренено дърво, което бе лежало близо до пътя в горния край на пасбището и беше доплавало до къщата. За щастие дългите му корени се влачеха по земята и не го оставяха да се движи с бързината на течението, защото, ако беше се блъснало в къщата с пълния си устрем, дори и яките пирони и клинове в коловете нямаше да устоят на удара. Кучето беше скочило на възлестия дънер и свило се до корените, трепереше и скимучеше. Лъч надежда проблесна в ума й. Тя дръпна дебело одеяло от леглото, уви с него малкото и преджапа по надигащата се вода на пода. Когато дървото се обърна пак надлъж, от което малката хижа изскърца и се разклати, тя скочи на него. С божията милост успя да се задържи върху хлъзгавия му ствол вкопчи се с едната си ръка в корените, а с другата притисна стенещото си дете. Тогава нещо изпращя до входната врата и цялата предна част на къщата, която току-що бе напуснала, се сгромоляса напред, също както кравите падат на колене, преди да легнат, и в същия миг огромната секвоя се завъртя и заплава с живия си товар в мрака на нощта.

Въпреки цялата възбуда и опасност, въпреки успокояването на плачещото детенце, въпреки свиренето на вятъра, въпреки цялата несигурност на положението й, тя все пак се обърна да погледне изоставената и наводнена хижа. Тя си спомня и се чуди колко глупава е била дори и тогава да мисли разни такива неща: че съжалява, дето не си е сложила друга рокля и не е облякла детето с най-хубавите му дрешки, и се е молила водата да пощади къщата, та когато се върне мъжът й да има къде да се прибере и да не му е толкова самотно, и как ли би могъл да узнае някога какво е станало с нея и детето? И при тази мисъл й прилоша и тя загуби сили. Но трябваше да мисли за много други неща, освен вайкането, защото всеки път, когато дългите корени на дървото срещнеха препятствие, целия дънер се завърташе в полукръг и на два пъти я потопи в черната вода. Кучето, което непрекъснато я стряскаше с тичането си нагоре-надолу по дървото и с виенето си, най-после падна при едно от тези сблъсквания. То плува известно време до нея и тя се опита да вдигне нещастното животно на дървото, но то „постъпваше глупаво“ и буйно и най-после го изгуби от погледа си завинаги. Така тя и детенцето останаха сами. Светлината, която бе горяла известно време в изоставената хижа, Изведнъж угасна. Сега тя вече не можеше да разбере накъде я влачи течението. Очертанията на белите дюни на полуострова се открояваха неясно напред и тя реши, че дървото се движи успоредно с реката. Сигурно беше вече между прилива и отлива и вероятно беше наближила водовъртежа, образуван от застигането на прилива с прелелите води на реката. Не спаднеше ли приливът скоро, тя се изправяше пред опасността да бъде отнесена в реката, а оттам в морето или смачкана от носените от водата дървета и парчетии. Избегнеше ли тази заплаха, ако отливът я отнесеше към залива, можеше да се надява да се натъкне на някоя от гористите издатини на полуострова и да остане там до съмване. Понякога й се струваше, че чува гласове и викове от реката, мучене на говеда и блеене на овце. После пак оставаше само звънтенето в ушите и туптенето на сърцето. Приблизително по това време откри, че така се е смръзнала и схванала в неудобната си поза, че едва може да се помръдне, а детето само плачеше, когато му даваше гръдта си и тя разбра, че млякото й е секнало — това така я уплаши, че закри главата си с шала и за първи път горчиво заплака.

Когато пак вдигна глава, чу бученето на прибоя зад себе си и разбра, че нейният ноев ковчег отново се беше обърнал. Тя гребна от водата да си разхлади пресъхналото гърло и откри, че е солена като сълзите й. Но в това имаше нещо утешително, защото то й подсказа, че плава с течението. И тогава вятърът стихна и започна да я гнети великото и страшно безмълвие. Не се чуваше и ромол край набръчкания и огромен дънер, наоколо царяха черен мрак и тишина. Тя заговори на детето, само за да чуе себе си и да се увери, че не е загубила гласа си. Тогава си помисли — беше странно, но мисълта й се натрапи сама — колко страшна трябва да е била нощта, когато големият ковчег на отец Ной е плавал над азиатския връх Арарат и звуците на всичко живо били затрити от света. Помисли си също за моряците, вкопчили се в мачти и рейки, и за нещастни жени, вързани на салове и шибани до смърт от свирепото море. Помъчи се да благодари на бога, че така я е пощадил, и вдигна очи от детето, унесло се в неспокоен сън. Внезапно далече на юг голяма светлина пламна в мрака — блесна, примигна и пак блесна и примигна. Сърцето й затуптя бързо под хладната бузка на бебето. Това беше фарът при входа на залива. Докато все още се чудеше, дървото неочаквано се поразклати, повлече се малко и след това сякаш остана да лежи мирно и тихо. Тя протегна ръка и течението забълбука срещу нея. Дървото беше заседнало и според разположението на светлината и бученето на прибоя, беше заседнало в блатото Дедлоу.