Франсис Харт - Млис

Госпожа Морфър се поддаде на похвален подтик и купи на Млис нова кукла. Момичето я прие мрачно и с любопитство. Като я погледна един ден, на учителя се стори, че вижда в закръглените й румени бузи и кротките сини очи лека прилика с Клитемнестра. Не мина много време и се разбра, че Млис също е забелязала тази прилика. И така, когато беше сама, тя удряше целулоидната й глава в камъните, а понякога връзваше канап през врата й и така я влачеше на отиване и на връщане от училище. Друг път я слагаше на чина си и превръщаше търпеливото й и безобидно тяло в игленик. Дали го правеше да си отмъсти за това, което приемаше като допълнително, символично натрапване на превъзходството на Клитн, или имаше вроден вкус към обредите на някои други езичници и извършвайки тази „фетишистка“ церемония, си въобразяваше, че оригиналът на восъчното й копие ще залинее и в края на краищата ще умре — това е метафизичен въпрос, на който няма да се спирам сега.

Въпреки тези нравствени приумици; учителят не можеше да не забележи във всичко друго, което вършеше Млис, бърза, неуморна и действена схватливост. Тя не познаваше нито колебанието, нито съмненията на детската възраст. В отговорите й в клас винаги имаше една нотка дързост. Разбира се, не беше и непогрешима. Но смелостта и само-надеяността, които я караха да се впуска в мисловни дълбочини, надминаващи нейните възможности, както и възможностите на джапащите на плитко малки плувци около нея, натежаваха повече от всичките й логически грешки. Децата не са по-добри от възрастните в това отношение, както ми се струва, и всеки път, когато червената ръчица се стрелнеше над чина й, настъпваше учудено мълчание и дори учителят понякога се измъчваше от съмнение в своя опит и преценка.

Въпреки това някои черти, които отначало го забавляваха и му се виждаха интересни, започнаха да будят у него сериозни опасения. Той не можеше да не си даде сметка, че Млис е злопаметна, непочтителна и своенравна. Че имаше само едно по-добро качество, което се дължеше на полудивашкия й характер — физическа устойчивост и себеотрицание, — и още едно, макар то да не е винаги отличителен белег на благородния дивак — правдивост. Млис беше и безстрашна, и искрена; може би за характер като нейния двете прилагателни да означаваха и едно и също нещо.

Учителят много беше мислил по този въпрос и бе стигнал до заключение, напълно естествено за всички, които мислят искрено, че е роб на собствените си предразсъдъци и реши да се обърне за съвет към преподобния Макснагли. Това решение донякъде накърняваше гордостта му, понеже той и Макснагли не бяха приятели. Но той мислеше за Млис и за вечерта на първата им среща; и може би с извинителната суеверна мисъл, че не само случаят бе довел своенравните й крачета до училището, а може би и със самодоволното съзнание за рядкото великодушие на тази си постъпка, той потисна своята неприязън и отиде при Макснагли.

Преподобният се радвал да го види. Толкова повече — както той забеляза, — че учителят изглеждал „кисел“ и той се надявал, че учителят се е отървал от „невралгията“ и „ревматизъма“. И него самия нещо го втресло след последното молитвено събрание. Но той се научил „да се бори с молитва“.

След като позамълча, за да даде на учителя възможност да запише в страниците на паметта си неговия безпогрешен начин да се лекува от треска, господин Макснагли се осведоми за сестра Морфър.

— Тя е скъпоценно олицетворение на християнството и има надеждно подрастващо семейство — добави господин Макснагли, — пък и тази възпитана млада девойка… с такова добро държане… госпожица Клити.

В същност съвършенствата на Клити като че ли му правеха такова дълбоко впечатление, че той ги превъзнася няколко минути. Учителят бе смутен от две обстоятелства. На първо място, всички тези хвалебствия за Клити подчертаваха разликата между нея и бедната Млис. На второ място, имаше нещо неприятно интимно в тона му, когато говореше за първородното чедо на госпожа Морфър. И затова, след няколко безуспешни опита да каже нещо естествено, учителят намери за по-удобно да си спомни, че трябва да свърши и някаква друга работа, и си отиде, без да потърси желания съвет, но сетне в размишленията си малко несправедливо се оправдаваше, че господин Макснагли отказал да му го даде.

Може би този отказ поднови предишната близост между учителя и ученичката. Детето сякаш забеляза промяната в държането на учителя, което бе станало напоследък принудено, и при една от дългите им следобедни разходки Млис неочаквано спря, качи се на един пън и го загледа изпитателно право в лицето с големите си очи.