Л. Хабърд - Врагът отвътре

Смъкнах се някак от масата. Стаята се въртеше около мен.

Не знаех дали бях „избибипан“ или опериран!

Таксиметровият шофьор се събуди, когато наближих колата. Взря се в мен. Каза с шокиран глас:

— Бре, онзи мургав сицилианец да не те настигна?

Накарах го да ме откара до бараките: не можех да понеса повече жалването на Фахт бей. Влязох ирез хангара. Пазачът попита:

— Банда ли ви е пребила?

Минах през тунела до тайната си стая. Добрах се тромаво през вратата на килера до спалнята си.

Сринах се. Всъщност не заспах — просто изпаднах в безсъзнание.

На другата сутрин се събудих много късно. По яката на пуловера ми имаше кръв. Косата ми беше сплъстена. Трябваше да взема бързи мерки. Взех един душ. Изненадах се, когато открих, че от главата ми не блика повече кръв. Бях още по-изненадан, когато докоснах мястото: за малко щях да умра от болка.

За да облека риза обаче, не трябваше да дърпам нищо над главата си. Започнах да се наслаждавам на онова, което бях постигнал. Нито един от хипношлемовете нямаше да ми въздейства. Нямаше да има повече кошмари, изпълнени с опашати дяволи от Манко. Бях защитен от Крек. А никой на тази планета не беше защитен от мен. Усещането беше приятно.

Сервитьорът ми донесе малко горещо кайве саде — без захар. Изпих го, като го сърбах между големи глътки вода. Това е правилният начин да се пие такова кафе, макар че го нравех рядко. Но ранените ожадняват. Напълно пренебрегнах сладкиша баклава.

Тъй като сервитьорът изглежда беше влязъл и излязъл, без да бъде направен на парчета от двуцевен леопард, минах на пръсти през павираната алея до дворната врата: исках да обмисля откъде да накарам някой пазач да изстреля паралитичната стреличка по натрапника. Погледнах през шпионката.

О, Небеса!

Утанч тъкмо тръгваше с нейното БМВ.

А на предната седалка до нея седеше ГУНСАЛМО СИЛВА, съвсем близо до нея!

Колата изчезна зад портата.

Излязох в парка.

Карагьоз помагаше на градинаря да засади цвете в една дупка. Помахах им с ръка и после посочих мълчаливо към портата — бях безмълвен.

— А, той ли? — каза Карагьоз. — Той чакаше теб.

Кимнах безчувствено.

Карагьоз каза:

— Имаше някакви странни мъже в града последните няколко дни. Утанч се изплаши и тази сутрин нае Силва за телохранител.

Все по-лошо и по-лошо! Не само че се готвеше да стреля по мен, ами открадна и любимата ми танцьорка! И кой знае тия двамата какво заговорничат против мен!

Добре беше, че планирах всичко за хипношлемовете.

Карагьоз каза:

— Той е разорен. Американският консул му отнел всичкото сухо, което получил за убития гангстер — каза, че било консулски данък. Дадохме му да яде.

Даже персоналът беше обединен!

Тръгнах към портата. После си дадох сметка, че постъпвам много глупаво, като излизам невъоръжен. Тръгнах да се връщам към стаята.

Чу се фучене и ръмжене.

Утанч вкара с трясък БМВ-то в парка!

Със свистене на гуми то спря на обичайното си място. Замръзнах.

Погледнах към колата като птица, хиннотизирана от змия.

Това беше краят.

Гунсалмо Силва слезе от колата. Държеше „леопарда“ в ръка. Утанч, с качулка, пелерина и фередже, се завъртя покрай мен, без да хвърли дори бегъл поглед в моята посока, сякаш не съществувах. Очевидно ме беше отписала. Само след секунда вратата на стаята й се затръшна след нея и металните резета си отидоха по местата с дрънчене.

Силва просто си стоеше там — наполовина вътре, наполовина вън от колата. Гледаше ме.

Никога не се бях чувствал толкова гол. Не можех да извадя оръжие. А и той би имал предостатъчно време да ме застреля, преди да го извадя. Освен това беше обучен в хипноза от Апарата и беше способен на всичко.

Вървеше бавно към мен с „леопард“ в ръка. Беше много мускулест, с много сицилиански вид, ужасен. Мръщеше се.

Спря на пет стъпки от мен. Вдигна „леопарда“. Почеса се по главата с дулото.

— Абе, къде, да го „бибип“, съм те виждал преди? — попита.

Не казах нищо.

Той се намръщи още повече. Тогава лицето му се просветли и стана като тъмен облак.

— О, сещам се. В онзи „бибипан“ кошмар, който ми се явява. Ти си мъжът в него. Аз стоя там в един хамбар, пълен с летящи чинии.

Изгледа ме от горе до долу и кимна.

— Е, това изяснява нещата. Можем ли да отидем някъде насаме и да седнем? Тук е някак пренаселено.

Коварно. Точно каквото можеш да очакваш след обучение от Апарата. Той не искаше екзекуцията да е публична. Спалнята ми беше най-близо до оръжията.