Л. Хабърд - Врагът отвътре

— Почти сме разорени — каза той. — Онази болница струва пяло състояние! Ливанският банкер е много разстроен.

— Защо го казваш на мен? — попитах.

— Ти си Генералният извънреден инспектор — каза Фахт.

— Да, така е. И не го забравяй — отвърнах аз.

— Не сме се издължили на И. Г. Барбен за последната доставка на амфетамин — каза той. — Онази, която замина с „Бликсо“.

— Да върви по дяволите „Бликсо“ — казах аз и бях напълно откровен.

— Ливанците ще трябва да вземат пари назаем от банката, за да купят последната макова реколта. Лихвата е 30 процента.

О, Небеса, някой някога бил ли е по-настървен кандидат за хипношлем!

— Бяхме платежоспособни, докато ти не се появи — каза той.

По два хипношлема на ден! Ще види той!

Най-сетне шофьорът на таксито дойде. Беше девет часа. Огледах се внимателно наоколо за Силва, преди да изляза навън.

— Загубих пачката си — каза таксиметровият шофьор. — Можеш ли да ми заемеш няколко долара?

Разгневен му казах да ме откара до болницата. И той щеше да получи един хипношлем!

Стигнахме до болницата. Казах му да чака и да си отваря очите на четири за един мургав сицилианец.

Влязох вътре. Беше пусто с изключение на една старица, която беше на нощно дежурство на регистрацията. Продължих направо покрай нея. Отворих с трясък вратата на спалнята на Прахд.

Две глави се надигнаха.

— Татко! — извика сестра Билдирджин.

— Започна ли да ми тече заплатата? — попита Прахд.

Очевидно бяха по средата на нещо. Изглеждаха напрегнати.

— Излизайте от това легло! — заповядах аз. Тук имаше със сигурност още двама кандидати за хипношлемове. Никакъв респект. Баша й беше един тлъст никаквец.

Те бяха достатъчно умни, за да схванат ситуацията. Сестра Билдирджин изскочи от леглото. На мястото на гърдите й нямаше почти нищо, понеже вероятно беше само на петнайсет. Напъха се в сестринската си униформа. Изглежда кълнеше под носа си. Прахд стана. Този път постъпи умно — първо си обу обувките. Завлякох го в кабинета му. Показах му официално изглеждащата бележка-фалшификат.

— Току-що получих тази заповед. Трябва да бъде изпълнена незабавно.

На нея пишеше:

ПО НАРЕЖДАНЕ. Трябва незабавно да ти се имплантира микрофон. Ако някога те хвърлят в килия или в гроб, никога не бихме могли да те намерим, ако нямаш в черепа си микрофон за обратна връзка. Той е таен, официален и този, който го спомене, няма никога да получи заплатата си.

Взех обратно заповедта. Подадох му оловна кутия с Част Б. Той я отвори и присви очи, за да я види.

— Това микрофон ли е?

— Мини-микро радар — казах аз. — Реагира с жужене, когато някой от търсещите лъчове е разпръснат наоколо.

— А, да — каза той. — Един от онези.

— Точно така. Искам да го присадиш на върха на черепа ми така, че никой да не го забелязва. Това е заповедта.

— И тогава ще започна ли да получавам заплатата си?

— Ще видим — отвърнах.

Той ме погледна някак странно. Но извика сестра Билдирджин.

Тя долетя. Мърмореше си нещо под носа. Той каза:

— Приготви операционната.

Тя изхвърча. Продължаваше да си мърмори. Последвахме я с по-спокойна крачка. Той беше нагласил операционната. Лампите светеха ярко. В средата на стаята имаше маса с каиши.

— За него ли е? — попита сестра Билдирджин.

— Да — отвърна Прахд.

Тя незабавно ме сграбчи за ръката и ме хвърли на операционната маса. Бях изненадан от силата й.

Накара ме да легна като мъртвец и започна да стяга каишите. Стегна краката ми, стегна стомаха ми, сложи големи тежки каиши през гърдите и ръцете ми. После взе последния каиш и го стегна през гърлото ми. Беше твърде стегнат — не можех да дишам.

Тя си мърмореше под носа. Някак вбесено.

— Почакайте! — казах. Заради начина, но който тия двамата ме гледаха, не исках да изпадна в безсъзнание. Можех да се събудя със скалпел, стърчащ не там, където трябва. — Без пълна упойка! Само местна. Не е кой знае каква работа.

— Нямаме „Новокаин“ — каза сестра Билдирджин.

Обърнах глава.

— Ей там има едно шише, на което пише „Новокаин“!

Тя го взе и го пъхна в джоба си.

— Празно е. А по това време на нощта няма отворени аптеки.

— Така е — каза Прахд.

Тя отиде до едно чекмедже и взе нещо. Върна се и каза:

— Отвори си широко устата.

Направих го, като очаквах да погледне зъбите ми. Тя бутна голямо парче марля в устата ми и го напъха докрай.

Стъпи с двете си колена върху гръдния ми кош.

Тъй като беше млада и малко кокалеста, те бяха доста остри. Вдигна полата си, като оголи бедра. Събра лакти и взе лицето ми в ръцете си. И маникюрите и бяха доста остри. Държеше главата ми като в менгеме.