Хенри Хагард - Тя

— Ти дойде навреме, Аеша! Моето момче е на умиране!

— Ако той още не е умрял — произнесе тя тихо, — ще му възвърна живота, Холи! Този човек твой слуга ли е? Нима вашите слуги по такъв начин приветстват чужденците?

— Той се уплаши от теб — отговорих аз, — взе те за покойница!

Аеша се засмя.

— А девойката? Виждам, виждам! Ти ми спомена за нея! Кажи и на двамата да излязат; трябва да прегледам болния!

Казах на Устана по арабски, а на Джоб по английски да напуснат стаята; Джоб бе твърде доволен, защото не можеше да преодолее страха си, но Устана не бе доволна.

— Какво ще прави с него? — запита девойката, колебаейки се между страха от кралицата и желанието да остане при Лео. — Съпругата има право да е близо до умиращия си мъж. Не, аз няма да изляза, господине!

— Защо тази жена е още тук, Холи? — попита Аеша, която бе застанала в другия край на пещерата и разглеждаше изваяните по стената изображения.

— Не иска да остави Лео! — отговорих аз, като не знаех какво друго да кажа.

Аеша се обърна към Устана и произнесе само една дума: „Излез!“

Това бе достатъчно; Устана без съпротива напусна стаята.

Аеша се приближи до леглото, където лежеше Лео с лице, обърнато към стената.

Внезапно нейната висока и стройна фигура се олюля и потрепери, сякаш я бяха ударили, а от устата й излезе такъв див и ужасен вик, какъвто не бях чувал никога в живота си.

— Какво стана, Аеша? — извиках аз. — Умрял ли е?

Тя се обърна и като тигър се спусна към мен.

— Куче! — извика тя със страшен шепот, подобен на змийски съсък. — Защо скри това от мен?

Аеша протегна ръка, сякаш искаше да ме убие.

— Какво съм скрил? — извиках аз ужасен, — Какво?

— Ах, може и да не си знаел! — каза тя по-тихо. — Сега можеш да узнаеш, Холи!… Тук лежи моят Каликрат, който най-после се завърна при мен!

Тя плачеше и се смееше едновременно като луда, бъбрейки: Каликрат! Каликрат!

„Глупости!“ — си мислех аз, но не се осмелявах да го кажа на глас, страхувах се само от едно, а именно, да не би Лео да умре, докато Аеша се съвземе и успокои.

— Можеш ли да му помогнеш, Аеша? — казах аз смирено. — Твоят Каликрат скоро ще отлети към небето. Погледни, той умира!

— Вярно! — каза тя, — защо не дойдох по-рано? Настръхнала съм, ръката ми трепери… Вземи, Холи, този малък съд… — и извади от гънките на дрехата си едно оловно гърненце. — Налей в гърлото му тая течност. Ще го излекува, ако вече не е умрял! По-скоро! По-скоро! Умира!

Аз погледнах Лео; той вече агонизираше. Лицето му бе посиняло, дишането му бе спряло. Той хъркаше. Със зъби отпуших гърненцето и една капка от течността падна на езика ми. Почувствах някаква странна сладост, зави ми се свят, вече не виждах, но за щастие всичко това веднага премина.

Лео умираше, неговата златиста глава се люшкаше върху възглавничката, а устата му беше отворена. Помолих Аеша да придържа главата му; тя предпазливо направи това, макар и цялата да трепереше. С труд разтворих челюстите на умиращия и излях течността в гърлото му. Пара излезе от устата; хъркането веднага секна. Лицето на Лео силно побледня, сякаш сърцето му престана да тупти; само клепачите му затрептяха. Погледнах Аеша; тюленото було бе паднало от главата й, когато държеше главата на Лео и нейното лице бе бледо като на болния.

Гледаше Лео с неописуем израз на отчаяние и страх; страхуваше се за живота му. Изминаха няколко минути. Лицето й внезапно се намръщи, очите й се премрежиха, бе изгубила надежда. Нейните коралови устни побеляха и затрепераха.

— Късно ли е? — попитах аз.

Аеша закри лицето си с ръце и не отговори. С изненада забелязах, че Лео започна да диша по-равномерно; червенината се появи на лицето му. О, чудо! Човекът, който умираше, сега спокойно се обърна на една страна.

— Виждаш ли? — казах шепнешком.

— Виждам — отговори Аеша задавено. — Той е спасен! Мислех, че вече е късно. Още малко… и той би умрял! — Тя се обля в сълзи и стана още по-прекрасна. — Прости слабостта ми, Холи — каза тя. Аз все пак съм жена от главата до петите! Помисли си! Тая сутрин ти ми говореше за мястото, където се мъчат грешниците. Ти го нарече Ад… Цели две хиляди години аз живея в моя Ад, измъчвана от спомена на моето престъпление и от неудовлетвореното ми желание; лишена от приятели, от удобства, дори от възможността да умра… Помисли, Холи, никога няма да чуеш подобно нещо, няма да видиш такава гледка, та дори ако преживееш още десетки години. Най-после моят избавител е дошъл — дошъл е онзи, когото чаках през толкова много поколения… Той се появи тъкмо навреме; знаех, че той ще дойде; моята мъдрост не ме излъга! Но, колко малки са моите познания, колко са слаби силите ми! Той е лежал болен тук, умираше, а аз не чувствах това, макар да чаках този момент цели две хиляди години! Ако беше умрял трябваше да преживея нови векове в очакване на моя любим! Но сега той е жив; ще проспи 12 часа; болестта му съвсем ще премине и… той ще се завърне към света и ще дойде при мен.