Хенри Хагард - Тя

Само аз, жрецът Джунис, лиша това, защото единствен оцелях от великия народ. Не зная останал ли е още някой жив в другите градове! С дълбока скръб пиша тия редове, преди да умра, защото царственият Кор е загинал, храмовете му са запустели, дворците стихнали, князете, войниците, търговците и прекрасните жени потънаха в земята!“

Порази ме горестното отчаяние, което струеше от този надпис. Какво ли е преживял този старец, готвейки се за смъртта?

— Не мислиш ли — каза Аеша, като сложи ръка на рамото ми, — че отплувалите на север хора са били прадедите на египтяните?

— Не зная — отговорих аз. — Струва ми се, че светът е твърде древен!

— Да, той е стар, твърде стар. Вековете следват векове, богати, силни народи измират и се забравят, от тях дори и спомен не остава. Кой знае какво е било и какво ще бъде? Под слънцето няма нищо ново; мъдрите евреи отдавна са писали за това. Мисля, че от народа Кор неколцина са останали живи. Дошли са варварите от юг, може би и моят народ, арабите, и са се смесили с тях; взели са за съпруги от техните жени и народът Амахаггер се е сродил с народа Кор! Погледни, ето техните кости лежат в тая обща гробница 6 6 Названието на народа Амахаггер произхожда от „ама“, което значи „народ“ и от арабската дума „хаггер“, което значи камък. . Аз не зная, и кой ли може да знае това? Моите познания не могат да проникнат в мрака на времената. Той е бил велик народ. Да вървим нататък и ще ти покажа онази яма. Ти никога не си виждал нещо подобно!

Аз я последвах по страничния проход, по който се стигаше по стъпала. Когато проходът свърши, Аеша спря, като заповяда на немите да вдигнат лампите. Ние се намирахме над извънредно голяма яма, пълна с човешки кости, струпани на пирамида. Ужасна гледка! От сухия въздух много трупове бяха изсъхнали; тия мъртви хора лежаха с лица, обърнати нагоре и сякаш ни гледаха! Извиках; екотът на моя глас сякаш разтревожи тия трупове, които бяха лежали тук няколко хиляди години; стори ми се, че цялата яма се раздвижи и че скелетите започнаха да стават и да ни приветстват.

— Да си вървим! — казах. — Да се махаме от тук! Тия хора са умрели от заразна болест… Нали?

— Да. Децата на царствения Кор винаги са балсамирали своите покойници; тяхното изкуство е било по-голямо от това на египтяните! Почакай, ще разбереш!

„Тя“ се спря на входа, който водеше към коридора; влязохме в една малка стая, като оная, в която вече бях спал; в тая стая имаше две каменни легла, върху които лежаха тела, покрити с жълт плат, върху тях се бе натрупал много прах…

— Махни покривалото, Холи! — каза Аеша.

Протегнах ръка и веднага я дръпнах. Това ми се виждаше светотатство и ме ужасяваше.

Като се изсмя на страха ми, Аеша дръпна покривката на едното тяло; след много хиляди години човешки очи виждаха лицето на мъртвец. Това беше жена на 35 или по-малко години, запазила следи от хубостта си. Дори и сега спокойните черти на лицето й носеха отпечатък на удивителна хубост. Облечена в бели дрехи, със спусната надолу черна коса, спеше вечния си сън, притискайки в гърдите си младенец. Тая гледка беше толкова ужасна и трогателна, че аз едва задържах сълзите си; благоговейно взех савана и с въздишка покрих покойницата.

По-нататък видяхме още много гробове. Описанието им е дълго и невъзможно. Всички трупове; благодарение на изкусното балсамиране, бяха много добре запазени, сякаш хората бяха вчера умрели. Нищо не можеше да ги разтревожи в пещерата, не ги засягаше нито горещината, нито студът, нито влагата; ароматните вещества, с които бяха пропити, ги предпазваха от разруха.

Последният гроб, който посетихме, възбуди в мен дълбоко съчувствие… Там лежаха два трупа. Махнах савана и видях един млад човек и една цветуща девойка, притиснати един о друг. Главата на девойката бе положена върху ръката на младия човек, устните на когото целуваха нейното чело. Разтворих платнената дреха на мъжа и открих дълбока рана в сърцето; също и девойката бе починала от нож. Над тях прочетохме кратък надпис: „Венчани от смъртта!“

— Какво се е случило с тая млада двойка?

— Ето каква е участта на човека! — се обърна към мен Аеша; гласът й трепереше. — Ние всички сме обречени на смърт и забрава! Дори и аз, макар да живея толкова отдавна! Загдето съм живяла толкова дълго и съм узнала тайната на смъртта, природата жестоко ще ми отмъсти.

Дълго мълча.

— Ние всички ще заспим, ще се пробудим, ще живеем и отново ще заспим, докато умре и самият свят, докато изчезне от земята всичко живо! Но за нас двамата ще има ли край? Когато денят и нощта, животът и смъртта, когато всичко свърши и изчезне, каква ще бъде нашата участ, Холи? Кой може да знае това?