Едгар Уолъс - Лице в мрака

Докато говореше, очите й бяха насочени почти умолително към Одри, която изведнъж проумя, че историята на Дора съвсем не бе невероятна. Омъжила се бе под театралния си псевдоним и бе действително възможно във Фонтуел да не познаят в нея дъщерята на госпожа Бедфорд, защото тя повече никога не се бе връщала там, а майка им принадлежеше към този тип затворени хора, които нямаха довереници.

— Това, което казва тази госпожа, е вярно — обяви Одри, без да се вълнува. — Аз не я познавам и тя не ме познава.

Дик Шенън отвори вратата и отвън Одри отново бе поета от надзирателката. След като си отиде, той се приближи към двамата Елтън.

— Не знам колко дълго ще твърди това — каза той. — Но ако продължава, ще отида в затвора. А сега искам да ви заявя нещо. Ако това дете бъде изпратено в затвора — ако не признаете, че се е пожертвала за вас, няма да видя мира нито ден, нито час, докато не ви тикна и двамата зад решетките.

— Изглежда, забравяте с кого говорите! — възмути се Дора със святкащи очи.

— Знам, че говоря на двама напълно безскрупулни, безсърдечни и бездушни хора — рече Дик. — Можете да си вървите!

Лейси Маршълт седеше в столовата си. Разгърнал бе пред себе си вестник и сравни една снимка с тази на някакъв фотограф от пресата: слизащо от колата момиче между полицай и надзирателка, а зад тях любопитни зяпачи.

Тонгър нахълта в стаята.

— Звъняхте ли, Лейси?

— Да, преди десет минути. И веднъж завинаги: забранявам да се обръщаш така към мен!

Дребният мъж потри доволно ръце.

— Получих писмо от моето момиче — рече той. — В Америка е и се справя добре — живее в първокласни хотели. Отракана е.

Лейси сгъна вестника и го остави.

— Госпожа Елтън ще дойде всеки момент. Ще влезе през задната врата. Изчакай я там и я преведи през зимната градина в библиотеката. Когато звънна, ще я изведеш отново по същия път.

Когато само след пет минути Дора се появи в библиотеката, Лейси стоеше пред огъня в камината.

— Измъчих се страхотно, за да дойда тук — каза тя. — Не можеше ли да е след обяд? Трябваше нещо да излъжа Мартин. Няма ли да получа целувка?

Той се наведе и докосна с устни бузата й.

— Ама че целувка — рече тя иронично. — Е, и сега…?

— Този обир на диаманти — отвърна той. — Изглежда, полицията вярва, че обвиненото момиче е сестра ти?

Дора замълча.

— Знам, разбира се, Че си крадла. Мъжа ти познавам от Южна Африка, и той е от бандата ти. Но това момиче — и то ли е замесено?

— Сам знаеш това най-добре — отговори тя ядосано. — Между другото, отвън стоеше човек и наблюдаваше къщата, когато влязох.

— Тази къща? Какъв човек?

— Изглеждаше като джентълмен, слаб и изискан, и… накуцваше…

— Какво? — хвана я Лейси за ръката. — Лъжеш!

Тя се отскубна изплашено.

— Лейси! Какво ти става!

— Какво ли — нищо, нерви! Момичето значи е сестра ти.

— Природената ми сестра — промълви тя.

— Искаш да кажеш, че сте от различни бащи?

Дора кимна.

Той замълча за момент. След това се засмя мрачно.

— Значи тя се жертва, за да спаси теб? На мен ми е все едно. Мога да почакам.

През една мъглива декемврийска сутрин вратата на предварителния арест се отвори и през нея излезе младо момиче в кафяво кадифено палто, което тръгна оттам, без да се оглежда, в посока към Кемдън Таун. Качи се на един трамвай и не забеляза, че в същия миг покрай нея профуча дългата спортна кола на Шенън. Той закъсня с три минути.

Успяла бе да спести няколко шилинга от работната си заплата. Слезе на гара Юстън. Лицето й бе отслабнало леко, а очите й гледаха по-сериозно, но си бе старата Одри, която си поръча в един ресторант голяма порция пържени яйца. Десет дни бе живяла всред пропадналата измет на престъпния свят, без да слезе до нивото й и без да се почувства прекомерно превъзходство над тях. Имаше горчиви нощи, когато причиненото й зло взимаше надмощие над нея и през които затваряше Очите си пред отвратителната действителност. Нощи, през които съзнанието й за нейното положение я довеждаше до границата на лудостта.

Все пак постъпката на Дора не й се стори неестествена. Всичко подхождаше много на Дора. Само мисълта, че характерът на сестра й имаше толкова общо с този на майка им, й причиняваше болка. Тя стана с въздишка и се запъти към касата да плати.

Къде щеше да отиде сега? Най-напред при Дора, за да се убеди дали не я е осъдила неправилно в мислите си. Но не можеше да го направи през деня, не би било уместно. Затова прекара няколко часа в търсене на жилище, накрая намери една стая на висок етаж с изглед към двора и едва след мръкване се насочи към сестра си.