Едгар Уолъс - Лице в мрака

На Кързън Стрийт бе посрещната от същото момиче, което й бе отворило навремето.

— Не можете да говорите с госпожа Елтън — обяви тя неприязнено. Но Одри влезе спокойно.

— Качете си е кажете на господарката си, че съм тук — рече тя.

Момичето изтича нагоре и Одри го последва. На вратата на всекидневната я посрещна Дора, красива и елегантна както винаги.

— Как си позволяваш да идваш тук? — запита я тя с пускащи искри очи.

Одри затвори вратата и се приближи до нея.

— Исках да получа едно благодаря от теб — каза тя просто. — Направих нещо неразумно — нещо налудничаво, защото исках да се отплатя на мама за това, което й дължах, и може би още не съм й се отплатила.

— Не разбирам за какво говориш — отвърна Дора, почервеняла от яд.

— Имате ли акъл да идвате тук! — намеси се в разговора контето Мартин. — Опитахте се да ни повлечете към гибел. Опетнихте вашата… опетнихте госпожа Елтън и после идвате съвсем спокойно в тази къща. Колко безочливо!

— Ако имаш нужда от пари, пиши! — викна Дора, като отвори вратата. — Ако още веднъж дойдеш тук, ще извикам полиция.

— Извикай я още сега — каза хладно Одри. — Познавам достатъчно добре полицаите и затворническите надзиратели, за да ме плашиш с тях, скъпа сестро.

Дора бързо затвори вратата.

— Ако изобщо искаш да знаеш, ние не сме сестри — рече тя с тих лукав глас. — Ти дори не си англичанка! Баща ти бе вторият съпруг на мама — американец! И той излежава доживотна присъда в Кейптаун!

Одри потърси облегалката на някой стол.

— Това не е вярно — протестира тя.

— Съвсем вярно е, съвсем — изсъска Дора. — Баща ти купувал крадени диаманти и стрелял по човека, който го предал. Опозорил мама, тя приела друго име и се върнала в Англия. Ти дори нямаш право на името Бедфорд! Тя толкова мразеше този мъж, че…

Одри кимна.

— Мама го е напуснала, естествено — промълви тя, като че ли говореше на самата себе си. — Не е останала близо до него, за да му даде утеха и съчувствие, каквито една жена и на най-пропадналия човек би дала. Просто го е напуснала. Колко типично за нея!

В думите й не личеше ни най-малка следа от злоба или горчивина. Одри притежаваше способността да вижда нещата в истинската им светлина. Бавно вдигна очи, докато те се срещнаха с тези на Дора.

— Не трябваше да оставям да ме арестуват — каза тя. — Ти не го заслужаваш. Нито пък мама!

— Как си позволяваш да говориш така за мама! — изкрещя побесняла Дора.

— Така. Тя бе и моя майка. Тя стои над моята критика и твоята защита. Как ми е името тогава?

— Открий си го сама! — отвърна подигравателно Дора.

— Хубаво. Ще питам господин Шенън — рече младото момиче.

Това бе единствената й жлъчна дума. Но си заслужаваше да види как лицата на двамата се промениха.

Дик Шенън живееше в един апартамент на Хеймаркет, който помощникът му обичаше да нарича „най-новия Скотланд Ярд“, защото „големите петима“ често правеха съвещания там. В деня на освобождаването от ареста на Одри там се бяха събрали само инспектор Лейн, Стийл и самият Дик.

— Значи сте я изпуснали? — попита инспекторът.

Дик кимна с въздишка.

— Ще ми докладват за нея. Какво става впрочем с Малпас?

— Той е една загадка — отвърна Лейн, — както и къщата му. Живее там от много години и никой още не го е виждал. Плаща си своевременно сметките, а веднага след нанасянето си е изразходвал значителна сума за всякакви устройства в къщата: електрически проводници, алармени системи и разни други чудесии. Една голяма фирма от Торино дълго е работила над тях.

— А куриери няма ли?

— Не, и това е най-странното. В къщата не пристигат хранителни стоки, от което следва, че трябва или да гладува, или да излиза навън. Наредих да я наблюдават отпред и отзад, но никой от хората ми не е успял да го види, макар да са забелязали различни необичайни неща.

— Доведете момичето тук, Стийл — каза Шенън и веднага след това помощникът му избута в стаята една доста напудрена млада дама.

— Госпожица Нилсен, професионална танцьорка без работа? — попита Дик.

— Да, така е.

— Разкажете ни за посещението си в Портмън Скуеър 551.

— Ако знаех, че говоря с детектив, нямаше да съм толкова приказлива — отговори тя. — Старецът искаше от мен да разиграя сцена в съседство при господин Маршълт: да викам, че господин Маршълт е мошеник, да счупя един прозорец и да се оставя да ме арестуват.

— Причина за това не ви ли е споменал?

— Не. Работата не ми хареса и се зарадвах страхотно, когато отново излязох навън. Пфу, какъв противен стар тип! И стаята бе съвсем тъмна. Истинска къща на ужасите! Врати, които сами се отварят, гласове, които идват отникъде. Бях благодарна на бога си, когато отново се намерих на улицата.