Едгар Уолъс - Лице в мрака

— А откъде познавахте човека? — запита недоверчиво Дик.

— О, прочел е името ми от съобщенията във вестниците — за търсене на работа, нали знаете.

Тъй като по-нататъшните въпроси не доведоха до нищо, момичето бе пуснато и дойде ред на Лейн да докладва.

— Данъчният чиновник се оплака, че не е успял да види господин Малпас. Решили, че плаща твърде малък данък общ доход, и когато го призовали, не дошъл лично, а изпратил разрешително да проверят банковата му сметка. Тя била най-простата банкова сметка на света: годишно се внасяли в брой 1500 лири стерлинги и за една година се изплащали 1500 лири стерлинги. Без никакви разписки. Нищо друго освен вноски, данък върху недвижимото имущество и по-големи суми за текущи разходи.

— И никой ли не го посещава в къщата?

— Само два пъти месечно, обикновено събота вечер. Както изглежда, всеки път е различен човек, който винаги идва след смрачаване и никога не остава повече от половин час. Веднъж бе негър и един от хората ми се зае с него, но не успя да измъкне абсолютно нищо.

— Малпас трябва да се наблюдава още по-внимателно — нареди Дик и инспекторът си взе бележка. — Хванете един от тези посетители под някакъв претекст и го претърсете. Може да се окаже, че става дума за просяк — или не за такъв!

Одри бе направила интересно откритие. Съществуваше нещо загадъчно, наречено „удостоверение“, за което понякога споменаваха като за „препоръка“. Без такова нещо бе невъзможно да се получи каквато и да е работа. Паричните й запаси бързо се стопиха и през първия от коледните празници закуската й се състоеше само от суха филия хляб и студена вода.

Във вторник получи за своя изненада писмо, което се състоеше единствено от два реда:

„Елате днес следобед към 5 часа. Имам работа за вас.

Малпас

Гледаше с набръчкано чело бележката. Кой бе Малпас и как бе разбрал за съществуванието й?

Обаче нуждата не оставяше време за въпроси, така че тя се появи пред къщата в уреченото време, прогизнала от дъжда, и като не намери звънец, почука със свити пръсти.

— Кой е? — Гласът сякаш идваше от самата стена до вратата.

— Госпожица Бедфорд.

След малка пауза вратата се отвори бавно.

— Влезте. Стаята е на първия етаж — рече гласът.

Външната врата се затвори зад Одри. Обзета от необясним страх, тя искаше да избяга и потърси дръжката на вратата — но след като не намери такава, потисна страха си и се изкачи по стълбите. На първия етаж забеляза само една-единствена врата и след кратко колебание почука на нея.

— Влезте! — този път гласът идваше отгоре. Над главата й, в касата на вратата, се намираше малка решетка.

Постоя за момент, докато събере смелост, после влезе през леко открехнатата врата.

Стените на огромното помещение бяха покрити толкова плътно с черен плат, че не можеше да се забележи къде бяха прозорците или къде започваше таванът. Дебелият килим заглушаваше шума на плахите й стъпки.

В най-отдалечения ъгъл на стаята, зад бюро лампа със зелен абажур, седеше странно противна фигура. Главата й бе дребна и плешива, голото лице покрито с хиляди бръчки, носът дебел и увиснал надолу. Дългата й остра брадичка непрестанно се движеше, сякаш човекът говореше сам на себе си.

— Седнете на стола — покани я глухият глас.

Очите й вече бяха привикнали към тъмнината и като трепереше, тя седна край малката маса.

— Накарах ви да дойдете, за да опитате късмета си — промълви гласът. — Преди вас много други са седели на този стол и са си тръгнали като богати хора. Там на масата, виждате ли?

Трябва да бе натиснал някакъв бутон, защото внезапно над главата й пламна ярка светлина и тя видя връзка банкноти на масата.

— Вземете ги? — каза мъжът.

Тя протегна трепереща ръка и хвана пачката — както и някакъв ключ, след което светлината бавно изгасна.

— Името ви е Одри Бедфорд, нали? Преди три седмици, след десет дена разпит по подозрение в съучастничество, сте била пусната на свобода, не е ли така?

— Да, не го крия и щях сама да ви го кажа.

— Невинна сте били, разбира се, нали?

— Да, бях невинна.

— Лошо сте облечена… Това не ми харесва. Купете си хубавя дрехи и елате другата седмица по същото време. Ключът отваря всички врати, когато системата за блокиране е изключена.

Най-накрая Одри си възвърна дарбата да говори.

— Трябва да знам какви задължения поемам — рече тя. — Много щедро от ваша страна, че ми поверявате толкова пари, но ще разберете, че не мога да ги приема, без да знам какво ще поискате от мен.