Едгар Уолъс - Лице в мрака

Изведнъж той се запъна и се вгледа стъписан в обърнатото към него изплашено лице.

— Моята принцеса на просяците! — възкликна той развълнувано.

— Моля ви, пуснете ме! — обхванал я бе ужасен страх, така че за момент й се искаше да потъне в земята. — Трябва да… — започна тя, но млъкна навреме.

— Искате да се върнете при госпожа Елтън на Кързън Стрийт? — помогна й Шенън.

— Не, не при госпожа Елтън. Не познавам никаква госпожа Елтън — отвърна тя припряно.

Дик поклати глава.

— Съжалявам, но ще трябва да поговорим още за това. Не искам да ви държа хваната за ръката. Ще дойдете ли и така?

— Вие… арестувате ли ме? — изхълца тя. Той кимна със сериозно изражение на лицето.

— За съжаление трябва да ви арестувам, докато се изяснят определени обстоятелства.

— Какви обстоятелства?

— Вие сте последната, била в контакт с един мъж на име Пиер и в състояние да му предадете пакета. Освен това идвате от къщата на сестра ви Дора и съпруга й Мартин Елтън.

Сърцето й натежа като олово, но тя се стегна и рече с мъка:

— Няма да правя опити да бягам. Но не идвам от госпожа Елтън и тя не ми е сестра. Когато ви споменах това днес следобед, ви подведох.

Шенън я качи на едно такси и я отведе.

— Лъжете, за да защитите сестра си и Бъни Елтън — каза той. — Много ми е неприятно да ви обвинявам, че лъжете, но вие наистина го правите!

В мозъка й всичко се въртеше бясно. Само един факт изплува ясно от водовъртежа на мислите. Не ставаше дума за медальон, който трябваше да пренесе за Дора. Бе нещо много по-важно — нещо ужасяващо!

— Какво е имало в този пакет, за който говорите? — попита тя сухо.

Шенън не й отговори веднага.

— Преди четири дни бе нападната съпругата на известен американски банкер — рече той — и диамантената й огърлица бе откъсната от врата й. Да предположим, че тя е била в пакета.

Одри се изправи. Лицето й се изкриви болезнено. Имаше чувството, че са я ударили. Дора! Седеше, скована от ужас.

— Естествено, не сте знаели какво е било — продължи да говори той сякаш на себе си. — Страшно е да се иска подобно нещо, но трябва да кажете истината, дори и ако тя определя за сестра ви такава съдба, каквато тя отдавна заслужава. Не знаехте ли, че Дора Елтън и съпругът й са опасни лондонски крадци?

Колата, изглежда, се движеше в кръг. „Направи всичко, което можеш, за Дора…“ Суровата заръка на майка им кънтеше в ушите й. Трепереше силно, мозъкът й бе като парализиран. Само за едно си даваше сметка: бе арестувана — тя, Одри Бедфорд! Прокара език по пресъхналите си устни.

— Нямам сестра — излъга тя, като дишаше тежко. — И не знам за никакъв пакет.

Дик Шенън въздъхна. Не му оставаше нищо друго, освен да я задържи по подозрение.

Пиер бе пристигнал преди тях и вцепенена от ужас, тя видя на бюрото отворения пакет и искрящото му съдържание. После Шенън я отведе пред масата за разпит.

— Име: Одри Бедфорд — започна той. — Адрес: Фонтуел, Западен Съсекс. Заподозряна… — той се запъна. — Заподозряна в пренасяне на крадени скъпоценности. А сега кажете истината! — пошушна й той.

Тя поклати глава.

Одри се събуди след неспокоен сън, изправи се с мъка на несигурните си крака и разтърка схванатите си рамене. Лежала бе покрита само с едно тънко одеяло, на дървен нар и всичко я болеше. Събудил я бе шумът на ключ във вратата на килията. Беше надзирателката, която я заведе в умивалнята. Върна се и едва бе свършила със закуската, вратата отново се отвори. Погледът й срещна очите на Дик Шенън.

— Моля, елате с мен — рече той меко.

— При… съдията ли? — заекна тя.

— Още не. Но накрая и дотам ще се стигне, ако не…

Тя махна нетърпеливо с ръка да го спре, защото през нощта на спокойствие бе решила окончателно нещата за себе си.

Сърцето на Шенън се сви. Знаеше много добре, че бе невинна, и бе пратил човек в Съсекс, за да може да докаже, както се надяваше, неоспоримо този факт.

— Дошъл е някой, когото познавате — каза той, като я въведе в една стая.

Там бяха двама: Дора Елтън и съпругът й. Одри заби нокти в дланите си и като по чудо запази самообладание.

— Познавате ли това момиче? — запита Дик.

— Не, никога не съм я виждала — отговори Дора с невинен израз. Мъжът й също потвърди това.

— Мисля, че е сестра ви — рече Дик.

Дора се засмя.

— Имам само една сестра и тя е в Австралия.

— Не знаехте ли, че майка ви и сестра ви живееха във Фонтуел?

— Майка ми никога не е живяла във Фонтуел — отвърна Дора спокойно. — Там живееха хора, на които съм помагала. Ако това е дъщерята на онази жена, то тя ми е напълно непозната.