Едгар Уолъс - Лице в мрака

— Задачата ви ще е да разбиете сърцето на един мъж — гласеше отговорът. — Лека нощ!

Тя почувства хладен полъх и се обърна.

Вратата стоеше отворена. Одри бе отпратена.

Изтича бързо надолу по стълбите и когато се опита да пъхне ключа си в мъничката ключалка, той се изплъзна от треперещите й пръсти и падна на пода. Тя го затърси и намери не само ключето, но и още нещо близо до него — голям колкото орех кристал, на който бе залепено парченце червен восък с ясния отпечатък на миниатюрен печат. Реши да донесе обратно необикновения предмет следващата седмица, пъхна го в чантичката си и после, вече на улицата, пое дълбоко дъх.

Една кола се движеше бавно по улицата и когато Одри й махна, се приближи до бордюра. Тъкмо щеше да се качи, когато забеляза жена с елегантна шапка и прогизнало кожено палто, която се опитваше, залитайки, да удари с чукчето вратата на съседната къща. Въпреки отвращението си от всякакви пияници — и особено от женски пол, — тази жалка особа предизвика съжалението на Одри и тя бе готова да отиде и да й помогне, когато външната врата внезапно се отвори и един застаравящ мъж извика:

— Е, какво означава това? Кой разиграва сцени пред вратата на един джентълмен? Вървете си яли ще извикам полиция!

Гласът бе на Тонгър. Като се олюляваше, пияната жена пристъпи към него и се свлече на земята. В следващия миг Тонгър я издърпа в къщата и затвори вратата.

— Това е къщата на господин Маршълт — каза шофьорът, — африканския милионер. Накъде, госпожице?

Мартин Елтън бе с жена си на театър и през паузата се разхождаше из фоайето. Макар и да произхождаше от много добро семейство, благодарение на картите, залозите и още много други неща постепенно пропадаше и излизаше от кръга на обществото, към който би принадлежал. Дори днес само някой тук-там му кимваше отдалече, а единственият, който го заговори, бе човек, от когото странеше.

— Добър вечер, Елтън! Е, как е? Станфорд нали е в Италия? Какво смятате да правите? Искате ли хубава пура?

— Не, благодаря.

Слик Смит пъхна една в устата си.

— Да сте чували скоро нещо за Маршълт? — попита той между другото.

— Не познавам добре Маршълт.

— Аз пък го познавам. Той също е крадец и нещата, които краде, оставят един вид празно място. Но ето, че удариха гонга — довиждане!

Когато съпружеската двойка се върна у дома, Дора запита нетърпеливо насред всекидневната:

— Какво ти има, Бъни? Тези ти настроения са непоносими!

— Виждала ли си сестра си? — отвърна той, като хвърли парче дърво в огъня, преди да седне край камината.

— Не, и се надявам никога повече да не я видя, тази хленчеща криминална мишка!

— Досега не съм я чувал да хленчи. А я арестуваха заради нас.

Тя го изгледа учудено.

— Ти почти я изгони от къщата, когато бе тук за последен път.

— Да, знам. Но Лондон е пъклено място за самички млади момичета без пари или приятели. Бих искал да знам къде е.

— Да я оставим под закрилата на Бога — каза Дора подигравателно.

Очите му станаха малки и коварни.

— Ако се държиш така към сестра си, как ли ще се отнесеш към мен някой ден, когато се наложи да избираш бързо между мен и собствената си сигурност? — запита той бавно.

— „Да се спасява, който може“, е девизът ми — изсмя се тя.

Мартин хвърли пурата си в огъня и стана.

— Дора — рече той с леден глас, — не ми харесва приятелството си с Лейси Маршълт.

Очите й се разшириха и впериха в него.

— Той непочтен ли е? — отвърна тя безобидно.

— Има много почтени мъже, с които една дама не трябва да вечеря в резервирана стая в Шавари.

— О, шпионирал си? При някои обстоятелства познанството ни с Маршълт може да се окаже много полезно.

— Не за мен, ни най-малко, особено ако вечеря тайно с жена ми. — Гласът му се превърна в шепот. — Ако се случи още веднъж, ще намеря господин Маршълт и ще надупча с три куршума джоба му, в който носи великолепните си пури. Какво ще направя с теб, все още не знам. Ще зависи от настроението ми и твоята… близост.

Дора бе смъртно пребледняла и напразно се опитваше да намери думи, след което изведнъж се облегна на рамото му и зарида:

— О, Бъни, Бъни, не говори така, не гледай така. Ще направя, каквото поискаш. Заклевам ти ех, че нищо не е имало между нас. Отидох само заради предизвикателството…

Мартин погали косата й.

— Означаваш много за мен, Дора — каза той меко. — Не ти повлиях добре — сам зарязах добрите си стари принципи, които другите хора следват. Но има нещо, на което държа твърдо — честната игра между крадците.