Едгар Уолъс - Лице в мрака

Дик Шенън почука силно по стъклото на таксито си, отвори прозореца и се наведе напред.

— Обърнете и карайте край отсрещния тротоар. Искам да говоря с онази дама — рече той.

Миг по-късно застана пред Одри и свали шапка.

— Госпожице Бедфорд! Каква изненада!

И това наистина бе така. Всякаква следа от бедност бе изчезнала. Младото момиче бе безукорно облечено и изглеждаше толкова красиво, че всички хора се обръщаха да го видят.

— Търсих ви като игла в купа сено. Закъснях с три минути, когато сте напуснали Холъуей, и не знам защо реших, че ще трябва да се обадите в полицията.

— Не, това ми го спестиха. Видях ви един-два пъти в Холъуей, когато сте идвали по работа.

Не знаеше, че бе идвал единствено заради нея и че нему дължеше преместването си от миячната в библиотеката.

— Сега ще говоря като чичо с вас — започна той, когато заедно свиха към Хановър Скуеър. — Съвсем прямо и почтено.

— О, по отношение на полицаите вече имам мнение! — засмя се тя. — Те са лукави и под прикритието на християнска любов към ближния… — Изведнъж тя видя как кръвта се качи в лицето му и извика: — О, не исках да бъда язвителна! Извинете ме и бъдете откровен, моля ви! Ще ви отговоря честно.

— Все пак Дора Елтън не ви ли е сестра?

— Всъщност не, когато и аз се замислих над това. Нямам вече нищо общо с нея. Добре, стига вече за Дора!

— Какво правите сега? — попита той без заобикалки.

— Пиша писма за един отвратително изглеждащ възрастен господин и за това ми се плаща прекалено добре — отговори тя стеснително.

— Нека да отидем в парка и да си поговорим открито — предложи Дик и се огледа за такси. Зад него бавно пълзеше едно и лицето на шофьора му се стори странно познато. — Господи! Бях ви забравил — възкликна той.

— Но аз вас не съм! — отвърна мъжът сърдито. — Къде искате да ви откарам?

В пустия парк намериха една удобна пейка, разположена малко встрани от алеята.

— Най-напред искам да науча повече за отвратително изглеждащия възрастен господин — рече Дик и Одри му разказа за срещата си с господин Малпас.

— Сигурно ще решите, че съм постъпила лошо, като въобще съм взела парите. Но когато човек е гладен и мръзне, няма време да разсъждава за морални принципи. След като обаче се настаних удобно в хотел Палас, започнах да изпитвам угризение и тъкмо мислех да пиша на господин Малпас, че се отказвам, когато той ми изпрати около дузина небрежно надраскани с молив писма с молбата да ги препиша и да му ги върна обратно.

— Какви бяха тези писма? — запита живо Шенън.

— Не би трябвало да ви казвам, но съдържанието им е съвсем обикновено. Най-вече откази на всякакви покани. Изискването му бе да ги препиша на хартия на хотела и да не използвам машина.

— Тази работа не ми харесва — промърмори Дик.

— Познавате ли го?

— Знам някои неща за него. Колко ви плаща?

— Не сме говорили за това. Даде ми кръгличка сума и ме помоли да го посетя пак след осем дни. Оттогава всеки ден преписвам това, което получавам със сутрешната поща. Днес писмата бяха по-дълги. Какво да правя, господин Шенън?

— Ако знаех и аз! Едно обаче не трябва да правите: не трябва да влизате сама в онази тайнствена къща следващата събота. Ще ви чакам на Портмън Скуеър и ще се промъкна с вас. — Той забеляза изплашения й вид и продължи с усмивка: — Не трябва да се безпокоите и да подозирате у мен някакви коварни намерения на полицай. Не обвиняваме в нищо господин Малпас. Ще остана само на стълбите, да бъда близко в случай на нужда. Между другото, измежду документите имаше ли също писма на господин Лейси Маршълт?

— Не. Това е африканският милионер, който живее в съседство, нали? — И тя му разправи чудноватата малка комедия, разиграла се пред къщата на господин Маршълт.

— Хм! Това навярно е някаква злобна шегичка на стареца. Явно трябва да поговоря с Маршълт и да го попитам на какво се дължи тази враждебност. Но тук е студено! Елате. Ще изпием чаша кафе, докато продължа с моите „съвети за самички млади момичета в Лондон“.

Отначало Тонгър не изглеждаше склонен да съобщи за Шенън, който бе звъннал на вратата.

— Когато съм тук, господин Маршълт приема само по предварителна уговорка — обясни той.

— Може би ще му занесете картичката ми? — запита Дик с усмивка.

— Може би, но по-вероятно не. Всякакви хора идват тук и искат да говорят с господин Маршълт, защото е добър и щедър. Такива сме ги възпитавали в Южна Африка — щедри, добросърдечни… — Взе картичката на Дик и я прочете: — О, детектив ли сте? Влезте, господин капитан. Да арестувате някой ли искате?