Едгар Уолъс - Лице в мрака

Накрая той зададе неочакван въпрос:

— При влажно време боли, нали?

— Да, малко — изплъзна се от устата й и после дъхът й секна. — Какво искате да кажете? Откъде можете да знаете…?

Торингтън са засмя и продължи да се смее, докато не му изскочиха сълзи на очите и едва тогава отвърна:

— Извинете ме! Аз съм един любопитен стар човек. — После й подаде купчина писма и посочи към бюрото. — Моля, отговорете на тези!

— Бихте ли ми казали какво?

— Не е нужно. На хора, които искат пари, пишете „Не“. На такива, които искат да говорят е мен — че съм в Париж. А на журналистите отговаряйте, че за съжаление току-що съм починал.

Той извади от джоба си едно смачкано писмо.

— Това изисква по-особен отговор — продължи той, без да й го даде. — Моля запишете: „Следващата сряда тръгва кораб за Южна Америка. Предлагам ви петстотин лири и безплатен билет. Ако ви е скъп животът, ще приемете предложението ми.“

Одри стенографираше бързо.

— А адресът? — попита тя.

— Господин Уилям Станфорд, Портмън Скуеър 552 — каза възрастният мъж, като гледаше разсеяно към тавана.

В апартамента на Торингтън в Риц-Карлтън имаше всякакви странни неща, които Одри забеляза едва при обстойно оглеждане, след като новият й шеф излезе следобед и я остави сама в жилището си. На всички врати имаше резета, а когато Одри отвори един прозорец, за да види по-добре отсрещната къща, бе стресната от разтварянето на вратите и нахълтването на трима мъже. Единият от тях бе агент на Стормър, когото бе виждала, останалите двама бяха непознати.

— Съжалявам, че ви изплашихме, госпожице — рече агентът. — Трябваше да ви предупредим да не отваряте прозорците. — Той изпрати другите двама навън, затвори внимателно прозореца и продължи: — Включихте алармената инсталация. Не можете да я видите, реагира на завъртването на дръжката. И ако дойдете, ще ви покажа още нещо. — Той я заведе в учудващо просто обзаведената спалня на Торингтън, в която имаше, кой знае защо, двойно легло. — Господинът спи от тази страна и ако случайно сложи главата си на другата възглавница… — Вдигна я много предпазливо и Одри можа да забележи тънък като нишка кабел, който изчезваше под леглото. — И най-малкият натиск извиква веднага нощната стража.

— Торингтън наистина ли е в опасност? — попита тя.

— Човек никога не може да знае — промърмори мъжът.

През следобеда Одри намери време да напише няколко реда на сестра си:

„Скъпа Дора!

И двете се държахме като деца. Мога да се казвам «Дороти» или както искаш, а също с удоволствие бих приела, че съм по-голяма от теб. До скоро виждане.

Когато Дора получи това писмо, даде го на Мартин с думите:

— Тази работа няма да стане. Една телеграма би била достатъчна, за да се потвърдят думите на Одри.

— Но все пак трябва да опитаме — отвърна съпругът й. — Банката вече ме заплашва, защото сметката ми е на червено, а съм я закъсал здравата. Трябва да се отървем от Одри — някъде на континента.

— Ами Шенън?

— Остави Шенън! Повече се тревожа за това, което ще ми струва Слик Смит. Знае прекалено много! Не само по въпроса за Одри. Спомняш ли си вечерта, когато исках да застрелям Маршълт? Тъкмо се бях покатерил на покрива му, когато долу се разигра театърът. На покрива стоеше детектив, но той не видя нито мен, нито другия мъж, който се покатери по въжето, отвори прозореца на покрива на Малпас и влезе вътре. Но аз го видях!

— Значи си видял убиеца? — прошепна тя.

— Видях нещо повече. Когато се промъкна в малкото таванско помещение, включи джобно фенерче и извади от джоба си перука, фалшив нос и брадичка, с които се маскира. След като го направи, не бих го различил от Малпас.

— Малпас! — изхълца Дора. — И кой беше?

— Слик Смит — отговори Мартин.

Междувременно Шенън бе решил да изнесе идола от къщата на Портмън Скуеър 551 и да го закара в Скотланд Ярд.

— Вземете един цивилен служител и пуснете вътре поръчаните хора от транспортното бюро — каза той на Стийл. — Едва когато донесем нещото тук, ще дам на опитни техници да го изследват. Освен това днес разговарях с една от прислужниците на Маршълт и тя ми разказа, че той наистина се страхувал много от съседа си. Веднъж била в стаята точно в момент, когато се почукало три пъти на стената и Маршълт почти бил умрял от страх.

— Това показание надали ще ни помогне особено — заяви Стийл.

— И още как! Сега мога да си представя кой е бил страхливецът с двете лица. Но е време да тръгвате!