Едгар Уолъс - Лице в мрака

— Смит — каза той настоятелно, — бихте ли ми направили услугата да ми отговорите откровено? Когато се върнах у дома, госпожица Бедфорд бе с мен. Познавате ли я?

— Виждал съм я веднъж — отговори Смит.

— Добре, дали имате нещо общо с кражбата ми е все едно, но ми кажете друго, а именно дали сте виждали госпожица Бедфорд тази вечер?

Усмивката на Смит се разтегна върху цялото му лице.

— Разбира се, че я видях! — рече той. — Преди две минути стоеше пред тази къща.

Едва бе изговорил това, когато Дик вече се спускаше по стълбите. По тротоара се движеше напред-назад една фигура в шлифер.

— Одри? — извика той. — О, Одри, колко е хубаво, че сте тук!

— Господин Смит не ви ли каза, че чаках? — попита тя.

— Значи е предполагал, че ще дойда тук? — отвърна учудено Дик.

Той се качи отново горе с нея и тя започна да разказва.

— Помислих, че сте вие, когато един мъж слезе и прошепна нещо на инспектора. Но когато отвори вратата, видях, че не сте вие. Дик, това беше Малпас! Тръгнах след него и го проследих по Пантън Стрийт, после през Лейстър Скуеър чак до Ковънтри Стрийт. Оттам сви в една малка пресечка, мина край Павилион Тиътър и нагоре по Грейт Уиндмил Стрийт. Видях една спряла лимузина и когато той се качи в нея, направих глупост. Извиках „Стой!“ и се затичах към колата и за мое най-голямо учудване той не потегли, а само показа главата си през прозореца и каза: „Вие ли сте, госпожице Бедфорд? Моля, качете се! Искам да поговоря с вас!“ Хукнах да бягам, а той изскочи светкавично от колата. Как съм се измъкнала, сама не знам. Наоколо нямаше никой, а бях изплашена до смърт. Едва когато минах няколко пресечки на зиг-заг и не можех повече, се появи господин Смит. Ужасно се изплаших, защото реших, че бе Малпас. И това е всичко! След това господин Смит ме отведе у вас и там срещнахме един полицай, който ни каза, че сте питали за мен.

Дик пое дълбоко дъх.

— Как стана така, че бяхте наоколо, Смит?

— Проследих младата дама, което навярно не бих сторил, ако не знаех, че е служителка на Стормър — отвърна Слик Смит, без да му мигне окото. — А сега е време да си вървите вече, капитане. Леха нощ!

Когато се събуди на следващата сутрин. Одри огледа смаяно луксозно обзаведената си стая. На вратата се почука и след като отново се бе мушнала в леглото, една камериерка вкара малка количка със закуска, а до чинията, за най-голяма нейна изненада, лежеше писмо от Дора. Учудването й нарасна още повече, когато прочете следните редове:

„Мила сестричке!

Ще можеш ли някога да ми простиш грозните неща, които ти наговорих или ти сторих? Мислите не дават покой на мен и Мартин и като си спомня за отвратителната си постъпка спрямо теб, мисля, че тогава не съм била с ума си. Ще бъдеш ли така мила да ми простиш и да забравиш? Имам да ти казвам много неща. Моля те, обади се. Твоя обичаща те сестра Дороти“

— Дороти? — промълви Одри слисана. Все пак изпита нещо като радост и отиде веднага на телефона.

Когато Дора отговори, гласът й звучеше глухо.

— Колко мило, че искаш да дойдеш! Нали сега работиш за Стормър?

— Откъде знаеш?

— Някой ми каза. Но това няма значение, стига да дойдеш.

Одри използва случая да разпита камериерката за тайнствения господин Торингтън.

— Казват, че е милионер — отвърна тя, като вдигна рамене, — но не виждам да е щастлив с парите си. През целия ден седи в стаята си и пуши или чете, а вечер излиза. Но не ходи на театър или други такива места! Не, само скита из улиците. Ех, и аз да бях като него! Всяка вечер щях да ходя в „Пале дьо Данс“.

— Сега тук ли е?

— Да, преди малко му занесох закуската. Едно трябва да призная: винаги е учтив и живее съвсем порядъчно. Става в пет часа и тогава портиерът трябва да му носи кафе и кифличка. Казва, че е привикнал толкова отдавна към това, че вече не може да се промени.

— Има ли си секретар?

— Не, нищо си няма. Дори папагал!

По обяд Одри се обади по телефона в бюрото „Стормър“. Изглеждаха много доволни от бедния й отчет и тя се замисли учудено върху това по пътя към Кързън Стрийт.

Дора я прие много приятелски, хвана я за раменете и попита:

— Наистина ли си ми простила? Слава Богу, изглеждаш много добре. Никой не би повярвал, че си с цяла година по-голяма от мене!

— По-голяма от теб? — повтори стъписано Одри.

— Да, сестричке! За объркването е виновна мама. Тя се държеше толкова странно, особено с неблагоразположението си към теб. Ти си родена една година преди мен. Ето, това тук е актът ти за раждане: „Одри До-роти Бедфорд“. Бедфорд бе първият съпруг на мама.