Джуд Уотсън - Тъмният съперник

— Наистина ли смяташе, че ще ни позволи да притежаваме мината? — вбесено я попита Клат’Ха.

— Има още нещо — продължи Куай-Гон. — Занатос имаше резервен план — да взриви по-голямата част от Бендомиър. Черни кутии са били поставени близо до експлозивите във всички облагородителни зони, а също и на платформите. Някой му е помогнал да вкара тайно кутиите в куполите.

— Каза ми, че е миньорско оборудване за бъдещи операции — прошепна ВиърТа.

— Бендомиър е бил на прага на разрушението — каза СонТаг с глас, остър като вибронож. — Ако не бяха джедаите…

— Нямаше откъде да знам — извика ВиърТа. — Защо Занатос ще унищожава Бендомиър? Така ще загуби собствените си печалби!

Куай-Гон не каза нищо. Знаеше, че ако съществува нещо, по-силно от алчността, това беше желанието за отмъщение. Занатос беше обмислял плана дълго и бе използвал ВиърТа. Знаеше, че Куай-Гон ще загине, ако разбере, че не е успял да спаси хиляди хора. Това беше най-мъчителната смърт, която можеше да му уреди Занатос. Не се досети, че бившият му ученик е също толкова зависим роб на миналото, колкото и той самият.

„Не“ — поправи се Куай-Гон. Миналото му повече нямаше да го държи като заложник. Щеше да го остави на Бендомиър.

Клат’Ха се изправи и се отдалечи сковано, сякаш не можеше да диша един и същ въздух с ВиърТа.

— Къде е Занатос сега? — попита тя Куай-Гон.

— Избяга — докладва Оби-Уан. — За него всичко беше готово. Мислеше, че напуска една обречена на разрушение планета.

— Може да е в централната база на „Офуърлд“ — каза ВиърТа.

Клат’Ха я изгледа с отвращение.

— Никой не знае къде е тя. Забележи, ВиърТа, ти ще си платиш за престъплението, а съзаклятникът ти — не.

— Не — меко вметна Куай-Гон. — Ще си плати!

Куай-Гон и Оби-Уан се върнаха в помещенията си, за да си съберат багажа. След няколко часа отпътуваше транспортен кораб.

— Йода има нова задача за нас — обясни Куай-Гон на Оби-Уан.

„Нас“. Оби-Уан се развълнува от тази дума.

Куай-Гон стоеше неподвижно, загледан в кушетката си. Парче хартия беше забодено с виброигла на възглавницата. Оби-Уан пресече стаята и през широките рамене на Куай-Гон прочете: „Ако четеш това, значи съм те подценил. Следващият път няма. Съвместното ни приключение беше забавление за мен, учителю. Уверен съм, че ще имаш удоволствието да ме срещнеш пак.“

Оби-Уан не успя да прочете нищо по чертите на учителя си. Той навлезе в Силата в търсене на вълните на гнева на Куай-Гон. Но не почувства нищо. Дали Куай-Гон сдържаше гнева си, като отново изграждаше щит, за да не може Оби-Уан да разбере емоциите му?

— Не съм гневен, Оби-Уан — каза му Куай-Гон. — За мен Занатос е изчезнал. Вече е просто още един враг. Омразата е само от неговата страна. Готов съм да се боря със създаваното от него зло. Някой ден може да ме убие, но никога повече няма да ме нарани.

Куай-Гон се обърна.

— Ти ми показа това. В мината, когато се пресегна към Силата, ти ми показа, че светлината винаги може да се сражава с тъмнината. Гневът ме напусна. Най-накрая ти ме научи на нещо за мен. А когато падауанът учи учителя си, връзката им е правилна.

— В мината ме нарече падауан — с надежда изрече Оби-Уан.

— Ти беше готов да умреш заради мен — каза Куай-Гон. — Смелостта ти бе изключителна, дори за един джедай. За мен ще е чест, ако приемеш да си мой падауан, Оби-Уан Кеноби.

Топлина изпълни Оби-Уан. Но не изпита гордостта, която очакваше, че ще почувства от тези думи. Силата се раздвижи в него, около него и го изпълни дълбоко чувство, че е у дома. Преглътна.

— Приемам, учителя Куай-Гон Джин.

— Разбира се — добави Куай-Гон, — нямаше да изпълниш замисленото. Аз щях да те спра. Щях да те спра да умреш заради мен.

— Нямаше да можете, учителю — сериозно отвърна Оби-Уан.

Те размениха погледи — полупредизвикателни, полувъодушевени. Силата пулсираше между тях. И двамата видяха в бъдещето дълги години и безброй предстоящи мисии. Знаеха, че ще спорят по този въпрос през годините, дори и след като споменът за планетата Бендомиър избледнееше. Това щеше да е приятелско неразбирателство, връзка от история и доверие.

Усмихна се в потвърждение. Споделената мисъл беше първото обвързване между учител и падауан. Тя им доказа, че ще извървят пътя заедно. Щяха да крачат към бъдещето, изковано от споделеното минало.

Куай-Гон положи ръка на рамото на Оби-Уан и я задържа там.

— Най-добре да си стягаме багажа — тихо изрече той. — Чака ни дълъг път.