Джуд Уотсън - Тъмният съперник

Точно когато стигна до нея, чу шум зад гърба си. Обърна се и забеляза една забулена фигура да се приближава. В първия момент помисли, че е Си Триймба, загърнат в покривалото. После осъзна, че непознатият е облечен с лъскаво черно наметало.

— Кой си ти? — попита той. Усети неспокойно набраздяване на нещо тъмно в Силата.

— Приятел — отвърна забулената фигура. — Някой, който преди много време бе като теб.

Човекът отметна качулката. Синият му поглед беше топъл и приятелски.

— И аз бях негов ученик.

— На Куай-Гон ли? — подозрително попита Оби-Уан. — Аз всъщност не съм негов падауан. А и всички казват, че падауанът му е умрял.

— Така ли приказват? — попита мъжът. — И все пак ето ме. Какво друго разправят?

— Че падауанът на Куай-Гон е опозорил джедаите — обясни Оби-Уан. — И е предал Куай-Гон.

В очите на мъжа се разгоря син огън.

— Това версията на Куай-Гон ли е? — след тези думи острите черти на лицето му омекнаха. — Аз бях неговият падауан. Ето защо знам какво преживяваш всеки ден, Оби-Уан Кеноби. Знам какво очакваш — одобрението и доверието му! Но той не ти ги дава. Заобиколил се е с ледени блокове. Колкото повече се опитваш да се доближиш до него, толкова повече се отдалечава от теб.

Оби-Уан не промълви. Думите сякаш излизаха от собственото му сърце. В най-лошите моменти си мислеше точно по този начин.

Занатос погледна момчето състрадателно.

— Йода го възхвалява. Галактическият сенат зависи от него. Всеки един желае да е негов ученик. Но той е най-ужасният майстор. Отказва ти доверието си. И въпреки това, изисква всичко от теб.

Оби-Уан чу думите като в транс. „Колко е искрен?“ — попита се той. Дълбок гняв се раздвижи, гняв, заспал вътре в него. Страхът от гнева му бе много по-силен от този към всеки един враг.

— Аз съм Занатос — каза мъжът. — Споменавал ли ти е за мен?

Оби-Уан поклати глава.

Занатос направи тъжна, съжалителна усмивка.

— Не — меко каза той, — не би го направил. Аз трябва да ти разкажа как постъпи с мен. Как ме създаде, как ме държа до себе си, непрекъснато обещавайки, че мога да напредна. Но накрая наруши всичките си обещания. И с теб ще се случи същото, Оби-Уан.

Вярно ли беше? Можеше ли студенината на Куай-Гон да прикрива семената на предателството? Оби-Уан бе усетил хладината на Куай-Гон, но винаги смяташе, че е резултат от това, че рицарят джедай не го приема. Дали Куай-Гон тайно прикриваше злина, или пък доброта?

— Защо ми разказвате това? — предпазливо запита Оби-Уан.

— За да те предупредя — каза Занатос. — Затова и дойдох. Ти… — прекъсна внезапно той и протегна ръка.

— Някой идва — прошепна той.

Изведнъж петима стражи се втурнаха вътре. Той забеляза емблемата с червената планета на униформите им. „Офуърлд“! Какво правеха пазачите им в купола?

Един от тях заговори по радиостанция.

— Открихме крадците.

— Не — започна Оби-Уан, — ние само…

Но Занатос бе извадил светлинния си меч. Изненадан, Оби-Уан наблюдаваше как Занатос нападна. Само джедаите имаха такива оръжия. Пазачите извадиха бластерите си и на Оби-Уан не остана друг избор, освен за част от секундата да включи собствения си светлинен меч и да се впусне в бой.

Той усети успокояващата тежина в ръката си докато извъртя меча, за да избие бластера от захвата на един нападател. Той знаеше, че Куай-Гон не би искал да убива хора на „Офуърлд“. Това можеше да влоши още повече положението в Бендор.

Ето защо се биеше дефанзивно, докато Занатос действаше агресивно, прелитайки във въздуха, за да раздава жигосващи удари. Но и Занатос не желаеше да нанесе фатален удар.

Джедайските умения на Занатос явно бяха поръждясали. Той позволи да го приклещят в ъгъла. Мъжете приближаваха с извадени бластери. Оби-Уан скочи върху купчина щайги и се хвърли върху групата с разперени ръце и крака. Двама пазачи паднаха, докато стреляха, и той усети пареща болка в рамото. Въпреки това успя да избие с ритник бластера от ръката на третия мъж.

Изведнъж пазачът извади електрошоков бич. Той го вдигна срещу Занатос, докато Оби-Уан се впусна, за да го спре.

Оби-Уан отби атаката със светлинния си меч, но електробичът го жегна болезнено в ребрата. Ослепяваща болка премина през тялото му. Замаян, той се пресегна към Силата, но някой го удари отзад. Погледът му се замъгли и той падна на колене.

Последното, което помнеше, бе, че пада на пода.

Куай-Гон вече осъзнаваше грешката си. Беше останал сляп за недостатъците на Занатос. Беше снизходителен към момчето. Даваше, без да осъзнава. Беше се провалил като майстор, защото прекалено вярваше в ученика си. Позволи на привързаността му да го ослепи за това, което трябваше да забележи от самото начало.