Джуд Уотсън - Тъмният съперник

— Това е вярно — призна Куай-Гон, — но няма причина да узнава повече. Ще го постави под угроза. Пазя го от опасности.

— Ученикът приема опасността, когато учителят приеме ученика — отвърна Йода.

— Забравяш — студено му каза Куай-Гон. — Не съм приемал Оби-Уан. Той не е мой ученик. Просто се намираме на една и съща планета. Има разлика.

Йода бавно кимна.

— Доверието е разликата. По-лесно, смяташ, че е да промениш миналото, вместо бъдещето.

Куай-Гон почувства раздразнение.

— Няма логика — каза той. — Не можеш да промениш миналото.

— Няма логика, да — съгласи се Йода. — Тогава защо мислиш за миналото?

Все още кимайки, Йода прекъсна връзката.

Куай-Гон застана до прозореца, загледан на изток над Бендор. Както винаги, Йода го накара да си задава въпроси. Защо беше отблъснал усилията на Оби-Уан за помощ? Ами ако е поставил момчето под по-голяма заплаха, като не го предупреди за Занатос?

Той грешеше. Макар понякога да му отнемаше твърде много време, за да стигне до решение, щом го вземеше, той действаше мигновено.

Активира капсулата и изпрати съобщение до Оби-Уан. Досега момчето беше отговаряло на секундата. След като изтекоха десет минути, тревога се надигна у Куай-Гон. Никакъв отговор. Затвори очи, насъбирайки Силата. Тогава го почувства — нещо тъмно, бездна. Оби-Уан е в беда.

Някой похлопа на вратата. Той отиде до нея, вече знаейки, че ще получи лоша вест.

Клат’Ха стоеше в коридора. Дългата й червена коса бе разрошена, зелените й очи бяха изпълнени с тревога.

— Си Триймба току-що ми съобщи лоши новини — каза тя. — Оби-Уан е изчезнал.

Все още със затворени очи, той чу шума на морето. Или може би беше туптенето на слепоочията му?

Предпазливо Оби-Уан отвори очи. Намираше се в дълга и тясна стая с нисък таван. Заобикаляха го редици платформи за спане. Завивките бяха навити в долния край на всяка платформа. Беше сам. Светлинният му меч го нямаше.

Ребрата и раменете му бяха бинтовани. Нещо бе увито около врата му. Оби-Уан прокара пръсти по него. Беше яка — гладка, без видима ключалка. Тя изжужа под пръстите му. Може би беше някакъв лечебен уред.

Когато надигна глава, остра болка го накара да изсъска през зъби. Оби-Уан задиша бавно, успокоявайки съзнанието си, както го бяха учили. Той прие болката. Приветства я като приятел, който му съобщава, че тялото му е ранено. Той й благодари за това предупреждение. И фокусира волята си върху оздравяването.

Само след миг болката леко намаля, достатъчно, за да може да се изправи. Високо над него имаше тесен прозорец. Балансирайки върху една платформа за спане, той се надигна на пръсти, за да погледне през него.

Изпълни го отчаяние. Безбрежно сиво море се разстилаше пред погледа му на километри. Нямаше никаква следа от суша. Никакви кораби. Само гигантската платформа с високи кули, издигащи се от морето.

Веднага осъзна къде се намира — Великото море на Бендомиър, което покриваше половината планета. Сигурно беше на някаква дълбоководна минна платформа. За дълбоководните мини само се шепнеше. Те бяха ужасни, опасни места, откъдето много миньори не се завръщаха.

— Значи се събуди.

Изненадан, Оби-Уан се обърна. Висока, печална фигура стоеше на прага. Кожата й беше тъмна, но, изглежда, се люлееше на бели парцали. Два бели кръга ограждаха очите й. Притежаваше извънредно дълги, приличащи на гумени, ръце, които висяха под коленете.

— Как се чувстваш? Притесних се — запита създанието, но преди Оби-Уан да отговори, онзи се изкиска. — Излъгах! Не е така!

— Кой си ти? — попита Оби-Уан. Усещаше замайване, но той заповяда на съзнанието си да се проясни. Внимателно слезе от платформата.

— Името ми е Гера, но не ти влиза в работата да знаеш. Аз съм финдянец. Тук сме събрани откъде ли не. Хайде, човешко момче, мърдай!

Изведнъж ръката на Гера се изстреля. Тя се пресегна през две платформи за спане и се стегна около китката на Оби-Уан.

— Нямам цял ден на разположение. Надзирателите ще довтасат с електробичовете да нажулят и двама ни, ако не се екипираш.

— За какво да се екипирам?

— За какво да се екипираш ли? За почивка на синджянската луна! — заграчи Гера. — Излъгах те! За копане, разбира се.

— Но аз не съм миньор — протестира Оби-Уан, докато Гера го влачеше към изхода.

— О, прощавай. В такъв случай, не ти се налага да работиш — особеното лице на Гера се надвеси над него. — Вместо това, ще те изхвърлят от платформата. Така приказно ще си поплуваш…