Дейвид Уингроув - Бялата планина

За трети път момчето се опитваше да мине покрай него и също както и преди изглеждаше изненадано от бързината на стареца; шокирано, че накъдето и да мръднеше, Туан Ти Фо му преграждаше пътя.

Старецът се олюля леко на пети, после, щом момчето се метна наляво, без усилия се придвижи и леко го блъсна назад, като използва съвсем малко сила, за да постигне целта си. Момчето се дръпна, хълцайки от яд, след това се обърна и пак се хвърли като куче към гърлото на Туан.

Този път се наложи да се бори с момчето. Да го удари, да се дръпне и да го обезкуражи с ритник в стомаха. Дори и когато момчето падна по гръб, борейки се да си поеме дъх, онази странна трансформация го овладя отново. Пред погледа на Туан Ти Фо грубостта на чертите му избледня и те станаха меки, човешки.

— Добре дошъл, Лагасек — каза той и си пое продължителен, треперлив дъх. Колко ли щеше да трае? Огледа се, забеляза счупената купичка, разлетия ча и поклати глава. Трябваше да връзва момчето, докато спи, защото след време и той трябваше да поспи. Не можеше да се варди вечно от тоя „Гведер“.

Приближи се и приклекна над момчето. Сега то беше мирно, лицето му — почти ангелски невинно. Но отдолу? Туан Ти Фо присви очи замислен и започна да говори — тихо, нежно, сякаш думаше на себе си:

— Погледни се, дете. Сега изглеждаш толкова мило. Толкова невинно. Но добро ли си, зло ли си? Дали те управлява Гведер или Лагасек? И кой от двамата те е довел тук, в моя дом?

Усмихна се и стана, донесе малка кърпа, за да забърше ча , четка, за да събере парченцата порцелан. После продължи да говори — оставяше гласа си да се усилва и отслабва като течащ поток и да приспива спящото дете:

— Као Цу е вярвал, че всеки човек при раждането си е като върба, а справедливостта — като купа. За да стане човек справедлив, значи той трябва да бъде отсечен и оформен, както от върбово дърво се прави купа. Най-първичните инстинкти — желанието за храна и секс — според него са всичко, което се съдържа в неоформения човек, а човешката природа е също толкова безразлична на доброто и злото, колкото свободно течащата вода — към формата, която изпълва.

Обърна се и погледна към детето — видя как гърдите му се повдигат и отпускат леко, сякаш успокоени от гласа му. Усмихна се, обърна се и започна да попива мокрото петно.

— Мен Ву, разбира се, не се съгласил. Според него ако казаното от Као Цу било вярно, то да станеш справедлив би било насилие над човешката природа — всъщност би било бедствие. Но аз си имам собствени причини да не съм съгласен с Као Цу. Ако беше така — ако човешката природа беше такава, каквато твърди Као Цу — тогава защо при лоши обстоятелства идва добро? И защо доброто поражда зло? — той се засмя тихо. — Някои хора са водни капки и върбови издънки, така е, но не всички. Защото има такива, които определят собствената си форма, вземат сами решения и простото им съществуване доказва, че твърдението на Као Цу е погрешно.

Приключи с бърсането, отнесе кърпата до легена в ъгъла и я пусна вътре. Върна се, отдели двата големи чирепа от купата настрани и започна да събира на купчинка малките парченца порцелан.

— Разбира се, има и друго обяснение. Казват, че скоро след като земята се отделила от небето, Ну Куа създала човеците. Излиза, че е създала първите хора, мачкайки и слепвайки жълта глина. Дълго се трудила и много внимателно оформяла и моделирала мъничките човешки тела, но после се уморила. Работата й оставяла твърде малко време за самата нея и тя решила да опрости задачата. Взела едно дълго въже, прокарала го насам-натам из калта, струпала я на купчинки и я превърнала в хора. Но това били груби, зле оформени същества в сравнение с предишните. Ето защо се твърди, че богатите и благородните са потомци на съществата, създадени преди Ну Куа да се умори — хората от жълта глина — а бедните с нисък произход са потомците на онези, създадените с помощта на въжето — хората от кал.

Той се разсмя тихо, отново вдигна поглед и забеляза колко спокойно беше момчето.

— Но пък тогава, както се казва в Тиен Вен , Ну Куа е имала тяло. Кой го е оформил и моделирал?

Обърна се, взе кутията от тънка хартия, в която бе притиснал калъпа ча , остави я долу, събра в нея парчетата, след това прибра вътре и двата най-големи чирепа.

— Ах, да, но ние живеем в един полудял свят. Купата на справедливостта отдавна е разклатена — когато Цао Чун е построил този Град. На отделните хора им остава да намерят начин — да създадат малки островчета от разум сред бурен океан — той се огледа. — Това тук е такъв остров.