Дейвид Уингроув - Бялата планина

— Просто ми кажи, Хуа — прекъсна го Юан. Протегна ръка и го хвана за лакътя; на лицето му беше изписана привързаност към стареца. — Остави пословиците. Просто ми кажи кое те кара да мислиш, че нещо не е наред.

— Ще ви прозвучи непрофесионално, чие хсия , но щом молите… — Хуа прочисти гърло. — Е, като че ли не беше на себе си. Умът му беше остър и забелязваше всичко също като преди, но той някак си не беше Ли Шай Тун. Приличаше на актьор, който играе баща ви. Който го играе изключително добре, но…

Той млъкна и поклати глава, обзет от скръб.

— Но не като истински — довърши Ли Юан.

Хуа кимна.

— Беше… неуверен. А баща ви никога не е бил неуверен.

Ли Юан се замисли за миг, после нареди:

— Искам да направиш аутопсия, Хуа. Искам да откриеш какво го е убило.

Цу Ма беше облечен в бяло, косата му — сплетена назад в една-единствена елегантна плитка. Ефектът беше поразителен с простотата и трезвостта си, докато на лицето му имаше нежност, каквато Ли Юан не беше виждал никога досега. Той се приближи и го прегърна, притисна го към гърдите си, а ръката му го галеше по врата. Точно това — не смъртта, не студената буза на баща му — пропука леда около чувствата му. Най-накрая той усети как мъката се надига в него и започва да се излива навън.

— Добре, добре — прошепна му Цу Ма, докато го галеше по тила. — Мъжът трябва да плаче за баща си — и когато се отдръпна, в очите му имаше сълзи, а на лицето му беше изписана истинска скръб.

— Ами Вей Фен? — попита Ли Юан и изтри очи с ръка.

— Чака долу — усмихна се Цу Ма. Силна усмивка, усмивка на приятел. — Когато си готов, ще тръгнем.

— Готов съм — изправи се Ли Юан. Вече не го беше срам от сълзите — чувстваше се много по-добре. — Да вървим при братовчед ни.

Вей Фен чакаше в панорамната стая, облечен в проста бяла роба, набрана в кръста. Щом Ли Юан слезе по стълбите, Вей Фен се приближи и го прегърна, прошепна му утешителни думи. Но изглеждаше по-стар, отколкото си го спомняше Ли Юан. Много по-стар.

— Добре ли си, Вей Фен? — попита той, загрижен за здравето на стареца.

Вей Фен се разсмя. Кратък, мелодичен звук.

— Доколкото може да съм, Юан — изражението му леко се промени. — Но баща ти… — въздъхна. Сега Вей Фен беше най-старият. По-стар от всички с почти двайсет години. — Толкова много неща се промениха, Юан. Толкова много. А сега и това. Изглежда като… — той сви рамене, сякаш думите не му стигаха.

— Знам — Ли Юан се намръщи и го пусна. — Убит е, Вей Фен.

Вей Фен просто погледна озадачено, но Цу Ма се приближи и го хвана за ръката.

— Откъде знаеш? Има ли доказателства?

— Доказателства? Не. Но знам . Сигурен съм, Цу Ма. Помолих доктор Хуа да… да потърси нещо. Може и да намери, но въпреки това просто знам .

— И сега какво? — Вей Фен беше скръстил ръце. Лицето му изведнъж бе придобило твърдост, дребничката му фигурка се бе изпълнила с мощ.

— Ще играем тяхната игра. Ще си махнем ръкавиците.

До него Цу Ма кимна.

— Познаваме враговете си — рече Ли Юан. В думите му се усещаше сигурност. — Трябва само да ги намерим.

— Искаш да кажеш Де Вор? — Цу Ма погледна към Вей Фен. Лицето на стареца беше угрижено, но челюстта му беше твърда. Решителността бе взела връх над обзелите го противоречиви чувства. Цу Ма присви очи и се замисли.

— И после?

Ли Юан се обърна. Очите му бяха наситеночерни като самия космос — студени, празни. Всякакви следи от живот и топлина бяха изчезнали от тях. Лицето му беше затворено, безизразно като маска.

— Уреди среща на Съвета, Цу Ма. Нека Чи Хсин да бъде домакин. Трябва да поговорим.

Ли Юан едва бе навършил осемнайсет години, ала тонът, лекото движение на лявата ръка, придружаващо думите му, бяха странно познати. Сякаш чрез сина говореше бащата.

Купичката за ча , счупена, се беше катурнала на една страна, а съдържанието й бе разплискано по пода. Туан Ти Фо бе коленичил до нея с гръб към вратата и с лице към момчето.

— Yn-mes a forth, cothwas! — изръмжа момчето. Гласът идваше от дълбините на гърлото му. — Yn-mes a forth!

Туан Ти Фо усети как всички косми по врата му настръхват. Момчето се бе изправило на четири крака, лицето му беше грозно и противно — чертите му бяха изкривени от гняв, брадичката — агресивно издадена напред, кръглите му черни очи — изпълнени с животинска заплаха. Тялото му леко трепкаше ту насам, ту натам, преценявайки как ще откликне Туан Ти Фо. Ниско ръмжене излизаше от гърлото му.