Дейвид Уингроув - Бялата планина

Въздъхна и лекичко се засмя.

— Добре, Сладка Флейта. Донеси ми нещо за пиене. Нещо ободрително. Но не викай музикантите. Песента на птичките ми стига. И наистина искам да остана сама. Докато дойде баща ми.

Муй цай се поклони.

— Както желаете, хсяо чи .

Джелка се огледа и се отпусна за първи път, откакто беше чула за нападението над Проекта. Поглъщаше хармонията на градината. После отново се вцепени.

От дъното на градината се разнесе странен, пронизителен плач, сякаш стенеше ранено животно. Продължи почти минута, после секна също така рязко, както беше започнал.

Какво, в името на всички богове, беше това?

Тя притича през моста и се спусна по пътеката, след това се изкачи по дървените стъпала на терасата. Оттук идваше — беше сигурна.

Чу тихото мърморене на мъжки гласове зад вратата и спря. Бавно, стъпка по стъпка се запромъква по терасата, застана до вратата и надникна вътре.

Бяха четирима, облечени в бледозелените униформи на дома Еберт. По средата, между тях, се виждаше една жена със завързана уста. Жена хан , наближаваща трийсетте.

Джелка смаяно гледаше как жената рита и се мята, как се опитва да се изтръгне от мъчителите си. Лицето й беше потъмняло и разкривено. Но нямаше как да избяга. Мъжете успяха да я озаптят и да я напъхат в усмирителна риза, чиито дълги ръкави завързаха зад гърба й.

Разтреперана от възмущение, тя пристъпи вътре.

— Спрете! Спрете веднага!

Мъжете се обърнаха, смутени от внезапната й поява. За миг забравиха за жената. Тя се строполи на пода, като безсилно риташе с крака.

Джелка направи още една крачка. Цялата трепереше от гняв.

— Какво си позволявате, в името на всички богове?

Те заотстъпваха назад, кланяйки се жалко.

— Простете, господарке Толонен — обади се един. Беше я познал. — Но ние само изпълняваме заповедта на господаря.

Тя му хвърли изпепеляващ поглед, след това тръсна глава.

— Развържете я. Веднага я развържете.

— Но, господарке, вие не разбирате…

— Млъквай! — кресна тя. Силата в гласа й го стресна. Той падна на колене с наведена глава и остана така, потънал в мълчание. Тя потрепери и огледа другите.

— Е? Да ви повтарям ли?

Спогледаха се бързо и изпълниха нареждането й. Развързаха жената и се дръпнаха назад, сякаш се страхуваха от онова, което ще последва. Но жената просто се претърколи и седна. Изхлузи ризата. Сега беше спокойна, припадъкът — ако наистина беше припадък — бе отминал.

— Така — обади се Джелка, без да ги поглежда. Странната жена бе приковала вниманието й. — А сега си вървете. Искам да остана насаме с тази жена.

— Но, господарке…

— Вървете!

Този път нямаше никакво колебание. Като се кланяха трескаво един през друг, четиримата напуснаха стаята. Чуваше приглушеното мърморене на гласовете им отвън, след това то затихна. Беше останала сама с жената.

Джелка се приближи, коленичи над нея и докосна рамото й.

— Какво има?

Жената вдигна очи. Беше хубава. Много хубава. Дори по нещо приличаше на дете повече от самата Джелка.

— Как се казваш? — попита Джелка. Невинността в очите на жената я беше трогнала.

— Мойто бебче… — жената впери отнесен поглед в пространството. — Къде е мойто бебче?

Джелка се огледа из стаята и го видя. Там, в дъното на стаята, имаше люлка. И щом го видя, го чу — странно, настоятелно подсмърчане.

— Ето го — нежно каза тя. — Бебето ти е там.

Отстъпи встрани. Жената стана, хвърли усмирителната риза, спусна се към люлката, вдигна бебето на ръце и го залюля.

— Тихо, тихо… — чу я да нарежда. Гласът й беше пълен с майчинска нежност. — Тихо, тихо, нищо лошо няма да ти сторят. Ще се погрижа за това, миличкото ми. Мама е тук. Мама е при тебе.

Джелка усети вълна на облекчение. Но гневът й не беше стихнал. Гневеше се на Ханс — ако наистина той беше заповядал да вържат жената. Нямаше право да я измъчва така. Приближи се и я докосна по гърба.

— Дай да го видя…

Жената се обърна, усмихна се и й подаде детето. Малко, безпомощно вързопче, което подсмърчаше ли, подсмърчаше…

Джелка усети как я обзема студ, отстъпи назад, клатейки глава. Изведнъж устата й беше пресъхнала от отвращение.

— Не…

Беше втренчило в нея червените си очи. Розовото му лице беше твърде дребно за човешко, космите, които безразборно стърчаха от плътта му — твърде груби, въпреки че бе обвито в коприни. Малка трипръста ръчица се протегна към нея, сякаш искаше да я хване за ръката. Тя отстъпи назад — усети как в гърлото й се надига жлъч.