Дейвид Уингроув - Бялата планина

Подаде й папката. Наблюдаваше я как прелиства бързо страниците, сякаш отново търси нещо определено. После най-неочаквано го погледна — широка усмивка бе огряла лицето й.

— Знаех си! — възкликна тя. — Още щом влязох, го усетих! Жив е! Това го доказва!

Толонен се засмя, след това стрелна с поглед капитана, преди отново да вземе папката и да я отвори там, където му сочеше тя.

— В името на всички богове, за какво говориш, Джелка? Кой? Кой е жив?

— Момчето. Уард. Тук го няма! Не виждаш ли? Погледни доклада на главния патолог. Всички прегледани от него трупове са били на възрастни — на напълно развити мъже. А Ким си беше момченце. Поне физически. Което означава, че която и да е седемнадесетата жертва, той не е бил тук.

— И е жив.

— Да…

Вгледа се отново в нея — съзнаваше какво би могло да значи това. Момчето имаше отлична памет. Толкова добра памет, че беше почти невъзможно да забрави нещо. Което значеше, че…

Разсмя се, след това се сепна. Освен ако не го бяха пленили. Освен ако онзи, чието дело бе това, не е искал да унищожи всичко друго освен него. Но защо тогава бяха пленили и възпитателя, Тай Чо, и после го бяха пуснали? Или е било грешка?

— Богове… — прошепна той. Ако Де Вор бе взел момчето, значи притежаваше и пълния запис на работата по Проекта — основата на система, която може да контролира директно огромен брой хора. Мисълта го уплаши. Най-лошият му кошмар се бе сбъднал. Ако Де Вор го беше пленил.

Обърна се отново към дъщеря си. Тя се оглеждаше, очите й попиваха всичко — точно както я беше учил. Последва я. Младият капитан се влачеше зад тях.

— Какво има? — попита той тихо. Боеше се да не наруши съсредоточаването й. — Какво търсиш?

Тя се обърна и го погледна. Продължаваше да се усмихва.

— Измъкнал се е. Знам, че се е измъкнал.

Потръпна — не искаше да знае. Но за другото беше права, така че можеше да е права и за това. Минаха през развалините на външната канцелария и навлязоха в тъмното обгорено пространство оттатък, където бяха намерили повечето трупове.

— Ето! — възкликна тя тържествуващо и посочи някъде нагоре към задната стена. — Ето! Ето откъде се е измъкнал.

Толонен погледна. Някъде в средата на стената сред чернилката се открояваше малко по-тъмен квадрат. Приближи се и разбра какво е. Вентилационна шахта.

— Не виждам как… — започна той, но още докато го произнасяше, се сети и кимна. Разбира се. Момчето беше достатъчно дребно и достатъчно жилаво. Пък и в края на краищата идваше от Глината. Трябваше да се имат предвид и миналите му прояви на насилие. Ако някой би могъл да оцелее тук, това беше точно Ким. Значи може би Джелка беше права. Може би наистина се беше измъкнал оттук.

Толонен се обърна и погледна към младия офицер.

— Доведете веднага тук някой от вашите експерти, капитане. Искам да огледа този отдушник и да провери дали някой не го е използвал, за да избяга.

— Сър!

Докато проверяваха тесния тунел, той прегърна Джелка. Беше трудно — шахтата беше твърде малка, за да може в нея да се промъкне възрастен мъж, но като използваха допълнителни механизми, бавно проникваха все по-надолу в шахтата.

След двайсет минути командирът на отряда се върна и се приближи до Толонен. Поклони се, после извинително сви рамене.

— Простете, маршале, но като че ли не е много вероятно да се е измъкнал оттук. Каналът е много обгорен. Когато лабораториите са избухнали, огънят много го е повредил. Освен това той води надолу през помещенията на главния генератор. Вентилаторите щяха да го накълцат на парчета.

Толонен беше склонен да се съгласи. Не беше много вероятно момчето да е успяло да се измъкне, дори и Де Вор да не го беше пленил. Но когато погледна надолу и срещна погледа на дъщеря си, увереността й го смути.

— Сигурна ли си?

— Съвсем сигурна. Повярвай ми, татко. Знам, че се е измъкнал. Просто знам.

Толонен изсумтя, после отново погледна към командира на отряда.

— Продължете още пет чи надолу. Ако пак няма нищо, ще го отпишем.

Изчакаха. Надеждите на Толонен отслабваха с всеки миг. Но тогава изведнъж един от мъжете, контролиращи дистанционното, извика. Вдигна поглед от екрана и се разсмя.

— Права е. Проклет да съм, ако не е права!

Приближиха се и погледнаха. Там, на екрана, се виждаха няколко съвсем ясни отпечатъка, скрити зад гънка в стената на тунела — затова взривът не ги беше засегнал.

— Е? — попита Толонен. — На момчето ли са?

Последва известно колебание, после отпечатъците на момчето светнаха на екрана и компютърът ги наложи върху другите.