Дейвид Уингроув - Бялата планина

Дори и в това не сме свободни — помисли си той. — Ние просто подражаваме на своите предци — несъзнателно, робски; онова, което смятаме, че е наша отличителна черта — онази странна игра на съзнанието, нервите и жилите, която наричаме жест — се е оформила стотина поколения преди ние да започнем да я използваме.

Той отново трепна и наведе глава — усещаше колко е уморен, колко по-надолу е паднал под вълнуващите стандарти на прапрапрадядо си. В този миг не се чувстваше нищо повече от лошо копие на Ли Хан Чи.

— Питай — отвърна му фигурата. — Питай каквото желаеш. Ли Шай Тун се поколеба, след това вдигна очи.

— Прости ми, най-почитаеми дядо, но въпросът, който бих желал да ти задам, е труден. Този въпрос ме измъчва от доста време насам и е следният: ние добри човеци ли сме или зли?

Лицето на холограмата затрептя — програмата не беше сигурна какъв точно израз на лицето би предизвикал въпросът. После оформи подобие на бръчка и цялото лице стана сурово, неумолимо.

— Що за въпрос, Шай Тун! Питаш добри или зли човеци сме. Но трябва ли човек да задава такива въпроси? В края на краищата как би могъл да отсъди човек? По делата ни? Някои биха рекли така. Ала дали делата ни сами по себе си са добри или зли? Без съмнение това биха могли да кажат само боговете — той поклати глава и се втренчи в потомъка си, сякаш разочарован от него. — Не мога да говоря от името на боговете, но за себе си казвам така: постъпвали сме, както е трябвало. Как иначе бихме могли да постъпим?

Ли Шай Тун си пое въздух продължително, на пресекулки. Сякаш в този кратък момент прапрапрадядо му беше тук, наистина беше тук пред него, в тази стая. Беше усетил могъщото му присъствие зад димната завеса на холографския образ. Беше усетил всепобеждаващата увереност на човек зад думите му и отново почувства ехото в себе си. И той някога бе спорил така. И той бе отговорил така на сина си, когато Юан дойде при него да му разкаже съня си — онзи ужасен кошмар за огромната планина от кости, изпълнила равнината, върху която преди се бе издигал Градът.

Тогава звучеше толкова уверено, толкова сигурен беше във всичко — но си бе задавал въпроси на някакво по-дълбоко равнище. Тогава се бе затворил в стаята си и бе лежал чак до зори, без да може да заспи, а думите на Юан горяха ярко в мозъка му: Ние добри човеци ли сме или зли!

Но всичко това беше започнало по-рано тази година, когато бе посетил Хал Шепърд в Имението. Тогава семето на съмнението бе посято в душата му; тогава в онзи дълъг разговор със сина на Хал, Бен, бе започнал да поставя всичко под въпрос.

Облегна се назад и заоглежда холограмата — усещаше как тя го чака с онова безропотно търпение, което отличаваше механичното от живото. Холограмата беше почти плътна. Почти. Защото през привидно плътната гръд на прапрапрадядо му прозираше замъгленият, изкривен образ на Юе Лун , великото колело от дракони, пречупено от тялото на неговия прародител.

Изпъшка леко и се протегна — опитваше се да облекчи обзелите го болки. Коленете го боляха и чувстваше все по-силно парене в гърба. „Трябва да си лежа в леглото — помисли си той, — а не да се тревожа за такива неща.“ Но не можеше да се сдържи. Нещо постоянно го подтикваше. Той се взря в древното, неумолимо лице и отново заговори:

— Никакъв друг избор ли не е имало, дядо? Никакъв друг път, по който бихме могли да тръгнем? Дали всичко е било толкова неизбежно, колкото ни се струва? Всичко ли е предопределено на този свят?

Ли Хан Чи поклати глава — лицето му приличаше на стара, потъмняла статуя от слонова кост — и вдигна заплашително сребърната сбруя:

— Нямало е друг избор.

Ли Шай Тун се разтрепери, внезапно гласът му стана слаб.

— Значи сме били прави да лишим хун мао от наследството им?

— В противен случай щяхме да видим края на света.

Ли Шай Тун сведе глава.

— Значи… — той млъкна, щом забеляза как са се втренчили в него очите на холограмата. Сякаш отново през тях го гледаше нещо отвъд. Нещо могъщо и заплашително. Нещо, което разумът му казваше, че не би трябвало да е там.

— Значи онова, което сме сторили, е било правилно?

— Не прави грешки, Шай Тун. Сторили сме това, което е трябвало. Не можем да си позволим празния лукс на съмнението.

— А… — Ли Шай Тун се взира още известно време в холограмата, после въздъхна и измъкна ароматните пръчици от купата за приношения и ги хвърли настрани.

Образът моментално се сви и се смали до предишните си размери.