Дейвид Уингроув - Бялата планина

Облегна се назад. Заля го остро чувство на гняв. Гневеше се на себе си заради гризящите го съмнения, на праотеца си, задето не му даде нищо повече от куп празни баналности. Сторили сме онова, което е трябвало… Поклати глава, горчиво разочарован. Значи никога нямаше да бъде сигурен? Нямаше да получи ясен отговор на зададения въпрос?

Не. И може би тъкмо това му пречеше да посещава тази зала през последните пет години: знанието, че никога вече не би могъл да споделя тяхната увереност. Това и ужасното, подкопаващо осъзнаване на собствената си празнота. Потрепери. Понякога се чувстваше по-безплътен и от образите в тази зала. Сякаш докато мигне окото, съществото му щеше да се превърне в дихание, щом боговете издърпат ароматните пръчици от купата за приношения.

Разтърка очи и се прозя — умората се върна като въглен в кръвта. Беше късно. Много късно. И не само това — изведнъж тук беше станало много горещо. Усещаше се плувнал в пот и чувстваше бодежи в ръцете и краката. Опъна уморените си кости и залитна — не можеше да си поеме дъх; внезапен студ обля крайниците му и той се разтрепери.

Няма нищо, помисли си. От възрастта е. И все пак известно време чувстваше ума си замъглен. Дали си въобразяваше, или Чун Ху-ян бе дошъл при него само преди час с вестта за ново нападение?

Вдигна длани към лицето си, сякаш за да разчисти паяжините от мислите си, после потръпна. Не. Преди един час той беше с министрите си. Ала въпреки това образът на Чун Ху-ян, който го буди с ужасната новина, не го оставяше на мира, докато най-накрая разбра.

— Лин Юа… — промълви тихо с глас, дрезгав от внезапно пронизалата го болка. — Лин Юа, моя малка прасковке… Защо трябваше да умреш? Защо ме остави сам-самичък тук?

Потрепери — изведнъж отново го бе обхванал студ. Зъбите му загракаха. Да, щеше да изпрати да повикат доктор Хуа. Но по-късно — сутринта, когато би могъл да понесе цупенето на старото момче.

— Спи — каза глас близко до ухото му. — Спи сега, Ли Шай Тун. Каквото имаше да свършиш, го свърши.

Обърна се. Очите му се спряха за миг върху смътния гъвкав силует на погребалния постамент. След това отново се обърна и се поклони за последен път на редицата от миниатюрни изображения. Като дихание — помисли си. — Или пламъци, танцуващи в чаша.

В стаята беше тъмно. Ли Юан лежеше по гръб в огромното легло и се взираше в сенките. Жената до него спеше, обгърнала го с крак — топъл и странно успокояващ.

Беше момент на липса на всякакви мисли, на пълно отпускане. Лежеше и усещаше как тежестта на тялото му притиска мекото легло, как се вдигат и спускат гърдите му с всеки дъх, как тече кръвта му. Усещаше се отпочинал, жената бе свалила от него тъмния товар на напрежението.

В мрака протегна ръка да докосне хълбока й, после се отпусна назад и затвори очи.

Известно време спа. След това от дълбините на съня чу, че някой го вика, и се надигна лека-полека — пак до повърхността на будуването.

Нан Хо беше застанал на вратата. Гледаше встрани. Ли Юан стана — разбра, че е нещо важно, и остави майстор Нан да загърне голотата му с наметалото.

Отиде в кабинета си и седна под портрета на дядо си Ли Чин. Веднага се сети защо го търсят. Лицето на лекаря на баща му, Хуа, изпълни екрана — чертите на стареца бяха по-изразителни от хиляди думи.

— Мъртъв е — просто каза Ли Юан.

— Да, чие хсия — отговори старецът и се поклони.

Чие хсия… Ли Юан потръпна.

— Как се случи?

— Умря в съня си. Не се е мъчил.

Ли Юан кимна, но нещо го глождеше.

— Не докосвайте нищо, доктор Хуа. Искам да запечатат стаята, докато дойда. И, Хуа, не казвайте на никого. Аз първи трябва да съобщя. Да уредя всичко.

— Чие хсия.

Ли Юан остана там, втренчен в образа на бащата на баща си. Чудеше се защо ли се чувства толкова незначителен. Затвори очи — спомняше си баща си такъв, какъвто го видя за последен път. Силата му, прикрита от външната крехкост.

Остана там още малко. Опитваше се да почувства мъката, която знаеше, че дължи на баща си, но тя не идваше. Все още не беше истинско. Докосването, само докосването щеше да го направи истинско. За миг мисълта му се отклони и той се сети за Фей Йен и детето в корема й. За Цу Ма и мъртвия си брат Хан Чин. Всичко това се смеси, замъглено от съня, в ума му. После се проясни и лицето на стареца дойде на фокус.

— И така, дойде и моят ред — промълви тихо, сякаш говореше на портрета. Ала бремето, реалността на онова, в което се бе превърнал, докато спеше, все още не го бяха докоснали.