Дейвид Уингроув - Бялата планина

— Странничък си — рече тихичко, като за миг излезе от съня. — Много години минаха, откакто боговете за последен път ми пратиха някой, за когото да се грижа.

Така си беше. Много-много години. И защо точно този? Може би беше свързано по някакъв начин с другите сънища — сънищата за мъртви, тъмни земи и огромни блестящи паяжини, разпрострели се като нанизи мъниста, горящи на фона на черното небе. Сънища за кладенци, шпилове и рухващи Градове. Сънища, изпълнени със страдание и странност.

И каква ли беше ролята на момчето във всичко това? Защо боговете бяха избрали него да им върши работата?

Туан Ти Фо се усмихна — знаеше, че нито е негова работа да пита, нито те ще му отговорят. След това отново остави съня да му диктува какво трябва да прави и тръгна с момчето на ръце по обширния главен коридор към стражевия пост и асансьора оттатък.

Лекарите си бяха отишли, бе разпуснал министрите и съветниците си. Най-после великият танг бе останал сам.

Ли Шай Тун постоя известно време прав, с протегната ръка, опрял длан на рамката на вратата, докато успокои дъха си. Подпората, на която се бе подпрял, се извисяваше като огромна четвъртита колона към тавана високо горе, боядисана в бяло — простата й форма беше подчертана от седемте йероглифа, изрязани в дървото и позлатени; йероглифите оформяха двойки с изрязаните върху отсрещната подпора йероглифи. Слугите бяха отворили по-рано огромните двойни, покрити с бял лак врати. Сега той беше застанал на прага и гледаше към Залата на вечния мир и покой. От едната страна, точно пред очите му, се издигаше величествен погребален постамент. Сивият камък беше гравиран отстрани с картини на градини и павилиони, в които на тронове седяха древни учени, а жените от дома тъчаха или готвеха, пееха или свиреха на старинна пи па . Срещу него имаше широк червен лакиран параван, в чийто център като златна мандала беше изрисуван Юе Лун — кръгът от дракони, символизиращ силата и властта на Седмината.

Въздъхна тежко и влезе вътре, като остави вратите притворени — беше твърде уморен, за да се обърне и да ги затвори след себе си. Беше вярно онова, което казваха — той трябваше да си легне и да си почине; трябваше да си вземе един-два дена почивка и да остави Ли Юан да поеме бремето на регент. Но не беше лесно да пристъпиш отколешни навици. Освен това, преди да си почине, трябваше да направи нещо. Нещо, което бе отлагал твърде дълго.

Прекоси залата и бавно се отпусна на колене пред голямото пано. Златният лист на Юе Лун сякаш струеше в трепкащата светлина на свещите; червеният лак на фона пламтеше. Никога досега не го беше забелязвал. Нито пък беше забелязвал как димът от ароматизираните свещи като че ли изписва думи — йероглифи хан — в сухия застоял въздух. Случайни думи без смисъл — като тръстиков гъсталак или рисунките по обгорена черупка от костенурка.

Потрепери. В стаята беше тихо и студено, ароматът на свещите му напомняше за подземната гробница в Тонджиян. Или беше само заради безмълвието и трепкащата светлина?

Преглътна сухо. Болката в костите му се беше усилила. Чувстваше се изморен, кожата му беше опъната като пергамент над крехките му кости. Хубаво щеше да е да си почине. Да полежи, без да мисли, в тъмното. Да… но преди да заспи, щеше да направи това последно нещо.

Протегна ръка, извади две ароматни пръчици от порцелановия буркан и ги задържа в тънкия лазерен лъч, докато се запалиха. После с почтителен поклон ги закрепи в бурканчето пред малкия портрет на прапрапрадядо си. Образът веднага сякаш се уголеми; нарасна на размер и до някаква степен сякаш изгуби своята вещественост.

Образът в цял ръст на стареца сякаш гледаше Ли Шай Тун — тъмните му очи внушаваха величие, осанката му беше изпълнена със сила.

Прапрапрадядо му, Ли Хан Чи, бил висок човек с огромно достойнство. За потомството се бе облякъл в имперския стил, отпреди сто и десет години — по-прост и по-груб стил без много украси. Едната му тежко украсена със скъпоценности ръка гладеше дългата бяла несплетена брада, а другата държеше сребърна сбруя — символ на любовта му към конете.

— Какво има, Шай Тун? Защо ме призоваваш от земите на мъртвите?

Ли Шай Тун усети как през него преминава лека нервна тръпка.

— Аз… аз исках да те питам нещо, почитаеми дядо.

Ли Хан Чи леко вирна брадичка, сякаш обмисляше думите на внука си — жест, в който Ли Шай Тун мигновено разпозна своя собствен.