Дейвид Уингроув - Бялата планина

Ким дръпна Тай Чо надолу и запълзя назад — усети как след изстрела лъхна топлина, придружена от остър сладникав мирис, който би могъл да е едва ли не приятен, ако не подсказваше за нещо толкова смъртоносно.

— Връщайте се! — кресна той на другите отзад, но още докато викаше, разбра. Бяха в капан. Като маймуните „Джен Син“, с които правеха опити. Без оръжие и нямаше никакъв начин да избягат.

— Мъртви… — прошепна той. — Мъртви. Сякаш никога не са били.

Убиецът се дръпна назад разтреперан — радваше се, че маската му филтрира вонята на изгоряла плът, изпълнила коридора. Усети как по гърба му полази тръпка. Не беше очаквал да реагира така. Не беше вярвал, че просто ще коленичат с наведени глави и ще умрат.

Но може би тъкмо това ги отличаваше от него. Превръщаше ги в наблюдатели, а не в действащи лица; в пасивни, а не активни. Но въпреки това начинът, по който бяха приели смъртта, го караше да се чувства странно. Не че му беше жал за тях — къде ти; пасивността им го отвращаваше. Той сам би умрял, докато се бори за живота си, докато се бори с нокти и зъби да съществува още малко. Но те го караха да се чувства някак особено. Сякаш му бяха отнели нещо.

Обърна се. Другите вече си бяха отишли — тръгнали бяха да хванат момчето и да поставят експлозивите. Значи беше време да се измита. Направи две-три крачки, после спря и се извърна рязко.

Нерви, помисли си той. Нерви, нищо повече. Просто една от маймуните сновеше из клетката си. Въпреки това се върна да провери — спомни си какво беше казал Де Вор за усилията.

Спря — десният му ботуш почти докосваше крака на един от четиримата мъртви — огледа се и се намръщи. Четирите маймуни лежаха на пода в клетките си упоени.

— Смешно… — обади се той. След това без предупреждение някой го сграбчи отзад за краката и го метна върху купчината трупове.

Обърна се задъхан — пушката му беше паднала; съществото веднага се метна отгоре му, нещо твърдо размаза лицето му и счупи носа му. Изстена — изгарящата болка от удара заля сетивата му и го вцепени.

Смаяно вдигна ръце към лицето си.

— Какво, по дяволите…?

Този път ударът дойде от другата страна — точно до лявото око.

— Куан Ин! — изхъхри той и рязко дръпна глава. Устата му започна да се пълни с кръв и той се закашля. Замахна яростно в опит да сграбчи съществото, но то се бе дръпнало. Седна — през кървавата мъгла му се мержелееше някакъв силует — съвсем дребен, като детски. Но не беше просто дете. Приличаше повече на създание, излязло от някой кошмар.

Стоеше там, прегърбено и кльощаво, и заплашително държеше тежкия предмет в мъничката си длан; огромните му черни очи бяха вперили убийствен поглед в него, зъбите му бяха оголени.

— Богове… — прошепна той и усети, че го облива студ. Това ли правеха тук? Такива… същества ?

Но в мига, в който тази мисъл му хрумна, съществото нададе неземен крясък и скочи върху него — скочи високо, като обезумяло и се стовари върху му, оставяйки го без дъх.

Ли Шай Тун се обърна гневно към главния хирург:

— Кой, в името на всички богове, му е направил това, Чан Ли?

Чан Ли падна на колене, навел ниско глава.

— Простете, чие хсия , но причината за болестта на генерала все още не е известна. В момента правим аутопсии на съпругата и децата му, ала все още…

— Децата?! — Ли Шай Тун си пое продължително въздух, за да се успокои. Очите му бяха червени, бузите — мокри от сълзи. Дясната му ръка почти конвулсивно се метна напред и стисна лявото му рамо. — Ще живее ли?

Главният хирург отново наведе глава.

— Твърде рано е да се каже, чие хсия . Каквото и да е било, било е достатъчно силно, за да убие жена му и две от децата му само за час. Ноченци и другата му дъщеря… ами… и двамата са много болни.

— А вие съвсем определено сте извлекли някаква отрова от храната?

Чан Ли кимна.

— Точно така, чие хсия . Като че ли семейство Ноченци е обядвало с приятели, когато е било поразено — сервирали са си от едни и същи блюда, от една и съща купа с ориз. Ала на тримата, които са обядвали с тях, им няма съвсем нищо.

Ли Шай Тун потръпна и с жест подкани мъжа да стане.

— Благодаря ви, Чан Ли. Но веднага ми съобщете. Веднага щом нещо се разбере. И не съобщавайте все още на генерала, че е загубил жена си и децата. Нека да позаякне, преди да го научи. Не бих искал да оцелее, само за да умре от мъка.

Чан Ли сведе глава.

— Както кажете, чие хсия .

— Добре — той се обърна и тръгна по широкия болничен коридор. Стражите и приближените му го следваха на почтително разстояние. Ноченци беше в съзнание. Ала въпреки това приличаше на призрак. Цялата му ки — жизнената му енергия — бе изтекла. Гласът му беше слаб като шумолене на вятър в коприна.