Дейвид Уингроув - Бялата планина

Щом стигна до подножието на стълбата, той се обърна назад. Зад групата тангове върху изкуствената могила се издигаше дворецът му, здраво вкопан, сякаш отколе е съществувал там, със стръмни червени керемидени покриви над белите стени. Цялата постройка беше увенчана с прекрасна шестетажна пагода, чийто строен силует се очертаваше на фона на небето. Кимна доволно и протегна ръка, за да прикани братовчедите си да влязат в градината.

Вятърът разнасяше тихия звън на камбанките на пагодата, мирисът на жасмин, на гардении и хризантеми лъхаше от голямата лунна порта в стената. Пристъпиха в един друг свят — свят на древни наслади, на строг ред, който изглеждаше като случайна подредба на хиляди нюанси на зеленото, контрастиращи със сивото на камъка, бялото на стените, червеното на керемидите. Това беше — макар и самият Ву Ши никога да не го беше твърдял — най-прекрасната градина в Чун Куо, Градината на върховното превъзходство, оформена от дванайсет различни градини, всяка — копие на прочут оригинал.

Бяха свършили работата си, бяха постигнали съгласие за това, какво ще правят занапред. Сега беше време да си починат, да се разтоварят, а какво по-добро място можеха да намерят от това, където симетрията и безредието, съвършената изработка и чистата случайност се смесваха в такова идеално равновесие?

Ву Ши се огледа невероятно доволен. Градината беше построена от неговия прапрадядо, но също като баща му и бащата на баща му той бе направил свои собствени дребни промени в оригиналния план и бе разширил градината на север така, че сега тя изпълваше целия древен остров Манхатън.

— Прекрасна градина, братовчеде — Ван Со-леян се обърна към него и му се усмихна любезно. — В живота има малко удоволствия, като това, получавано от една хармонично създадена градина.

Ву Ши се усмихна — Ван Со-леян го изненадваше за втори път тази сутрин. Като че ли съвсем се беше променил — цялата му грубост и заядливост бяха изчезнали. По-рано в Съвета най-неочаквано бе уверил Ли Шай Тун в подкрепата си, като изпревари предложението на Вей Фен да му предостави значително количество брашно от собствените си резерви. Щедростта на предложението бе изненадала всички и бе предизвикала цял порой от спонтанни предложения. Събранието бе завършило с широки усмивки, изписани по лицата на Седмината — пораженческите настроения отпреди бяха отхвърлени, чувството за единство — възстановено. Те отново бяха Седмина. Седмината.

Ву Ши докосна младия танг по рамото.

— Ако има рай на земята, то той е тук, в градината.

Ван Со-леян се поклони съвсем леко — сякаш от уважение към годините и опита на Ву Ши. И Ву Ши отново усети, че жестът го радва. Може би беше грешал по отношение на Ван Со-леян. Може би беше само заради младостта и шока от убийството на баща му и самоубийството на брат му. Това — и несигурността.

Ван Со-леян се обърна и посочи древната ръждясала табела, закачена високо на ствола на близката хвойна.

— Кажи ми, Ву Ши, какво означава тази табела. Всичко останало тук е хан . Но това…

— Това ли? — Ву Ши се засмя тихичко, с което привлече вниманието на останалите тангове. — Шега на моя прапрапрадядо, братовчеде Ван. Нали разбирате, преди той да построи тази градина, тук се е разполагала част от най-големия американски град. Оттук те всъщност управлявали голямата си република от шейсет и девет щата. А точно тук, където се разхождаме сега, било самото сърце на финансовата им империя. Разправят, че прапрапрадядо ми дошъл да види със собствените си очи как разрушават големия им град и щом видял табелата, се усмихнал — оценил играта на думи. В края на краищата кое е повече хан от една стена? И затова заповядал да запазят табелата. И затова тази алея дори и сега носи първоначалното си име — Уолстрийт 1 1 букв. от англ. Улица на стената — бел.пр. .

Танговете се усмихнаха — историята им беше харесала.

— Добре ще е да се поучим от тях — обади се Вей Фен и се протегна да откъсне листо от една клонка. Поднесе го към устата си и го близна, после погледна към Ван Со-леян и на старческото му лице се изписа усмивка. — Те са се престаравали. Амбицията им винаги е надхвърляла възможностите. Като абсурдния им план за колонизиране на звездите.

Ван Со-леян отново кимна съвсем леко.

— Съгласен съм, братовчеде. И все пак продължаваме да използваме звездолетите, проектирани и построени от тях. Както и много други неща.

— Вярно е — съгласи се Фен. — Не съм казал, че всичко, направено от тях, е лошо. Ала са нямали чувство за мярка. За равновесие. Всичко, което са вършили, са го вършили нехайно, без да мислят. В това отношение е по-добре да не следваме примера им. Липсата на мисъл — това е докарало империята им до упадък.