Дейвид Уингроув - Бялата планина

Ли Юан вдигна очи и срещна погледа на баща си. Видя привързаност, болка и обида там, където за другите нямаше нищо.

— Всяка любов?

Тангът кимна и стисна рамото на сина си.

— Всяка любов, Юан. Дори тази.

Някой затропа по външната врата. Ли Шай Тун се събуди, плувнал в пот — сънят за първата му жена, Лин Юа, и за онази ужасна нощ беше толкова ясен, че за секунда си помисли, че тропането по вратата също е част от него. Надигна се — чувстваше се слаб, не можеше да се ориентира. Тропането се чу отново.

— Боговете да са ни на помощ… сега пък какво има? — измърмори той, стана бавно от леглото и оправи халата си.

— Аз съм, чие хсия . Вашият канцлер, Чун Ху-ян.

Той потрепери. Чун Ху-ян. Също като в съня. Също като през онази нощ, когато Лин Юа бе умряла при раждането на сина им, Юан. В първия миг не можа да му отговори.

— Чие хсия — разнесе се отново гласът. — Добре ли сте?

Той се извърна, огледа се и пак се обърна към вратата. Не.

Наистина беше тук. Не сънуваше. Бяха изминали седемнайсет, почти осемнайсет години и той беше тук, в двореца си, а чукането на вратата и гласът — и двете бяха реални.

— Изчакай, Чун. Идвам…

Чу колко немощно прозвуча гласът му, колко нерешителен и треперлив беше. Подмишниците му се изпотиха, но челото му също изби пот. Защо всичко изведнъж беше станало толкова трудно?

Поигра си с ключалката, после дръпна резето. Отстъпи назад и вратите се отвориха. Там беше застанал Чун Ху-ян, придружен от двама стражи.

— Какво има, Чун? — гласът му трепереше. Виждаше страха по лицето на своя канцлер.

Чун Ху-ян се поклони ниско.

— Новини, чие хсия . Лоши новини.

Лоши новини… Усети как стомахът му се стяга. Ли Юан беше мъртъв. Или Цу Ма. Или…

— Какво има, Чун? — повтори той, без да го осъзнава.

В отговор Чун се отдръпна от вратата. Зад него бе застанал Толонен. Лицето му беше пепеляво.

— Чие хсия… — започна маршалът, след това коленичи и наведе глава. — Провалих се, господарю… провалих се.

Ли Шай Тун се извърна леко да види кой е застанал зад него, но там нямаше никого. Обърна се отново.

— Провалил си се, Кнут? Как така си се провалил?

— Плантациите… — промълви Толонен и отново вдигна поглед към него. Очите му бяха пълни със сълзи. — Плантациите горят.

Огромен прозорец изпълваше края на коридора, където тунелът завиваше наляво и се засичаше с входния люк. Спря там и погледна към мрака, изпълващ космодрума — беше точно преди зазоряване. Почти не забелязваше блъскащите се около нея пътници — знаеше, че сигурно за последен път вижда Град Европа, Града, в който бе живяла цял живот. Но сега този живот беше свършил и я чакаше нов. Емили Ашър беше мъртва, убита при фиктивна катастрофа преди три дена. Сега тя беше Мари Дженингс, блондинка от кантон Атланта, която се връщаше на източния бряг след двегодишна командировка в европейския клон на компанията си.

Беше седяла до късно и бе учила новата си биография, после бе успяла да дремне три часа, преди да я извикат. Това беше преди час. Сега съвсем буквално стоеше на прага на нов живот и се колебаеше. Дори и сега се чудеше дали е постъпила правилно.

Наистина ли беше твърде късно да се върне — да се помири с Мах? Въздъхна и бавно прокара пръсти по тъмната гладка повърхност на стъклото. Да. Де Вор може и да лъжеше, когато й каза, че няма никакъв мотив да й помага, но беше прав за това, че Мах я иска мъртва. Тя не беше дала на Мах никаква възможност. Никой не напускаше Пин Тяо . Не и доброволно, във всеки случай. И със сигурност — не и жив.

Дори и да беше така — нямаше ли и някакъв друг избор? Някаква друга възможност, освен да остава задължена на Де Вор?

Погледна бинтованата си лява ръка и се усмихна цинично на отражението си в тъмното стъкло. Ако имаше друг избор, то тя нямаше да бъде тук. Освен това имаше работа. Важна работа. И може би в Америка би могла да я върши със същия успех. Ако Де Вор я оставеше да я върши.

Това беше голямо „ако“, но тя беше готова да рискува. Единствената друга възможност беше смъртта и макар и да не се страхуваше от нея, надали си струваше да зарязва всичко ненавреме. Не. Щеше да запази тази възможност за друг случай. Щеше да я пази като последен аргумент в пазарлъка. Само в случай че Де Вор се окаже мъчен съдружник. А можеше дори да вземе и него заедно със себе си. Ако може.

Усмивката й се разшири, стана по-мека. Обърна се и се мушна в редицата от качващи се пътници. Подаде паспорта си на дребничката стюардеса хан и тръгна по пътеката между седалките.