Дейвид Уингроув - Бялата планина

Тя се втренчи в него, след това се наведе и вдигна ключа.

— Е? — попита той. — Договорихме ли се?

Тя го погледна.

— Имам ли избор?

— Да. Можеш да излезеш оттук веднага. Няма да те спирам. Но ако го направиш, Мах ще те преследва с всички сили. Защото няма да се почувства в безопасност, докато ти не умреш.

— А ти?

Де Вор се усмихна.

— О, аз съм в безопасност. Аз винаги съм в безопасност.

Огромното кълбо на Чун Куо бавно се въртеше в космоса, минаваше през светлина и мрак, белите гладки лица на континентите му блестяха като ледени шапки под огромните завихрени облаци. Според човешките мерки бяха изминали три часа и в провинция Съчуан, в големия дворец в Тонджиян седеше Ли Шай Тун със сина си в тихия полумрак на кабинета си и четеше доклада, донесен от генерал Ноченци. Ли Юан бе застанал до баща си и преглеждаше внимателно всеки лист, след като баща му свършеше с него.

Докладът засягаше редица предмети, конфискувани предната вечер по време на акция в един хазартен клуб, често посещаван от синовете на няколко важни глави на Компании. Бяха арестувани повече от дузина подобни млади мъже заедно с голямо количество противодържавни материали: плакати, брошури, тайни дневници и подробни протоколи от нелегални събрания. Голяма част от материала потвърждаваше онова, което Толонен беше казал едва предния ден. Надигаше се нова вълна от смут; нова вълна, която искаше промяна.

Бяха свестни хора — образцови младежи, би могло да се каже, от семейства, чиито връзки със Седмината датираха още от основаването на Града. Хора, които при други обстоятелства биха служили достойно на танга. Но сред тях се ширеше болест: поквара, която заразеше ли някого веднъж, не можеше да бъде изтръгната от кръвта му.

Ами болестта? Ли Юан погледна към купчината папки в другия край на бащиното си бюро. Бяха три, всяка — издута от изписани на ръка листове от лед-велум. Нямаше време да сравни повече от няколко пасажа, пръснати из текста, но беше видял достатъчно, за да разбере, че съдържанието им е практически идентично. Протегна ръка, взе едната и прелисти първите няколко страници. Беше виждал оригинала сред документите на Бердичев преди повече от година, сред материалите, които Кар беше донесъл със себе си от Марс, но никога не бе предполагал, че някога ще види и друг екземпляр.

Прочете заглавната страница. Файлът „Аристотел“. Истинската история на западната наука. От Сорен Бердичев.

Документът се беше превърнал в класика на дисидентството сред тези младежи. Всяко копие бе прилежно изписано на ръка с нестенографски запис.

Баща му се извърна на стола си и го погледна.

— Е, Юан? Какво ще кажеш?

Той остави папката.

— Точно както го казваше ти, татко. Това е рак. Трябва да го изрежем, преди да се е разпространил навсякъде.

Старият танг се усмихна — беше доволен от сина си.

— Ако можем.

— Нима вече е твърде късно?

Ли Шай Тун сви рамене.

— Един такъв документ притежава голяма мощ, Юан — усмихна се, изправи се и докосна сина си по рамото. — Но ела… нека да нахраним рибите. Отдавна не сме имали възможността да поговорим.

Ли Юан последва баща си в полумрака на арбореума, изпълнен със съмнения.

Вътре Ли Шай Тун се обърна с лице към сина си и с гръб към шадравана с рибите.

— Когато имам нужда да помисля, идвам тук.

Ли Юан се огледа и кимна. Беше разбрал. Когато баща му отсъстваше, той също идваше тук, заставаше край шадравана, вглеждаше се във водата и сякаш изпразваше себе си в нейните дълбини, мислите му се превръщаха в риби — носеха се и плуваха бавно, почти апатично из водата, а после бързо се издигаха към повърхността, наситени с внезапна целеустременост.

Старият танг се усмихна, щом забеляза как синът му се взира във водата; толкова си приличаха в някои отношения.

— Понякога си мисля, че трябва да завъдим щука…

Ли Юан го погледна изненадано.

— Щука в шадраван с шарани, татко? Но тя ще изяде другите риби!

Ли Шай Тун кимна сериозно.

— А може би точно това е сбърканото в Чун Куо. Може би нашият огромен шадраван с риби има нужда от щука. Да поддържа броя на рибите нисък и да добавя онзи липсващ елемент на острота. Може би тъкмо сега виждаме това. Може би сегашните ни беди са просто последиците от дългите години мир.

— Всичко се разлага… — обади се Юан. Съзнаваше колко надалече е отишъл разговорът им, колко далече са думите на баща му от онова, в което обикновено заявяваше, че вярва.