Дейвид Уингроув - Бялата планина

Игрички. За Де Вор всичко това си беше една голяма игра. Сега го беше разбрал. А това — това момиче, „подаръкът“ — и то беше част от играта. Вероятно искаше да го разстрои. Или да се подиграе с него. Е… нямаше да му позволи.

Мина безцеремонно покрай нея и влезе в кабината. Одън се обърна.

— Какво има, Ханс?

Той си пое дъх и поклати глава.

— Нищо. Но най-добре виж това — извади запечатаното писмо, дадено му от Де Вор, и му го подаде. — За Левър е. Де Вор иска да го предадеш на американеца, когато се срещнете на космодрума. Покана.

Одън го остави настрана.

— Че какво друго да е?

Еберт се усмихна. Одън беше свестен човек. Разбираше нещата, без да се налага да му се обясняват.

— Само дето му нямам доверие. Особено когато „подреди всичките си камъчета на масата“. Нещо си е наумил.

Одън се разсмя.

— Като например?

Еберт се взря през замръзналото стъкло и забеляза колко мрачно е навън.

— Не знам. Просто го имам това усещане. И този негов подарък…

Одън присви очи.

— И какво смяташ да правиш с нея?

Еберт се обърна, срещна за миг погледа му и изскочи от кабината; като затвори вратата зад себе си!

Щом Еберт се върна, момичето вдигна очи — бяха оцъклени, изпълнени със страх. Той спря и се втренчи в нея, отвратен от приликата, после отиде до отворения люк и се загледа навън. Леденият вятър почти не успяваше да разроши късо подстриганата му коса.

— Съжалявам — успя да надвика рева на вятъра. — Не исках да те плаша. — Огледа се назад и се усмихна. — Хайде… ела тук. Искам да ти покажа нещо.

Тя не помръдна; само още по-плътно притисна гръб към стената.

— Ела… — подкани я той колкото можеше по-тихо, но така, че все пак да го чуе, въпреки шума. — Няма от какво да се страхуваш. Просто искам да ти покажа нещо, това е всичко.

Наблюдаваше я, виждаше как страхът се бори в нея с нуждата да се подчини. Да — помисли си той, — Де Вор е успял да го насади в тебе, нали така! Тя продължаваше да гледа надолу, прехапала устни, след това го погледна. Двоумеше се.

„Да, и досущ й прилича — помисли си той. — Поне физически. Ала това не е тя. Това е най-обикновено селско момиче, минало през лабораториите му. И само боговете знаят какво е правил с нея. Но истинската Джелка нямаше да трепери там. Щеше да дойде при мене по своя собствена воля. За да ме предизвика. Само за да ми докаже, че не се страхува от мене.“

Усмихна се и погледна надолу — спомни си онзи момент в машината, когато бе отвърнала на погледа му с такъв гневен поглед. Може би точно в този момент той за първи път бе осъзнал какво точно изпитва към нея. За първи път го бе формулирал в ума си.

Аз съм влюбен в тебе, Джелка Толонен — изненадано си бе помислил той. — Влюбен.

Толкова неочаквано. Съвсем-съвсем изневиделица.

А после, когато тя си беше отишла, се усети, че мисли за нея. Че открива нейния образ там, преплетен сред мислите му за други неща. Колко странно беше. Колко странно — да се почувства толкова уязвим.

А сега това…

Приближи се до нея, хвана я за ръката и я поведе внимателно, почти нежно, след това застана до люка, здраво обгърнал тънкото й кръстче с ръка — с другата посегна да се хване за ремъка. Вятърът развя дългата й златна коса и охлади лицето й, но той я накара да отвори очи.

— Виж — посочи й. — Не е ли величествено?

Погледна я крадешком. Забеляза колко широко са отворени очите й, как се бори със страха, сражава се с него, опитва се да съзре красота в това пустинно място.

Играчката на Де Вор. Неговият „подарък“.

За миг не последва нищо. После на устните й едва-едва се изписа усмивка, мускулите около очите й леко се отпуснаха.

Той потръпна, след това отдръпна ръката си и блъсна главата й надолу.

Гледаше как малката фигурка пада и се гърчи безшумно във въздуха — малка черна звезда на белия фон, която с всяка секунда става все по-малка. После отново потрепери — поклати глава и изхленчи в странна смесица от болка и неразбиране.

Не. Пречки нямаше да има. Не и този път. Никакви дъртофелници с чувство за собственост, никакви смахнати курви с незаконни деца. И съвсем сигурно — никакви копия.

Не. Защото той искаше истинската Джелка, а не някакво си копие. Дори и тя да го мразеше. Или точно защото го мразеше. Да, сигурно беше заради това. Защото под всички прикрития тя беше силна като него и тази сила го привличаше, превръщаше я в предизвикателство. Предизвикателство, на което не можеше да обърне гръб.