Дейвид Уингроув - Бялата планина

Защото ти ще ме обикнеш, Джелка Толонен. Ще ме обикнеш.

Видя как тялото се разби сред фонтан от сняг и се обърна. Ревът на вятъра утихна, щом дръпна вратата на люка.

Емили Ашър се обърна с гръб към вратата и дъхът й секна. Ключът изпадна от ръката й и изтрополи на ледения под.

— Ти…

Де Вор я погледна и се усмихна — беше приседнал на ръба на леглото й.

— Да, аз съм.

Забеляза как поглеждаше ту него, ту ключа — преценяваше разстоянието и възможността да се измъкне жива от стаята — и се усмихна вътрешно.

Тя го погледна с присвити очи.

— Как ме намери?

Той наклони глава и я изгледа от горе до долу. Очите му търсеха пословичната издутина под дрехите — скритото оръжие.

— Не беше чак толкова трудно. Един мой човек беше по следите ти още от онази среща в месарския склад. Знаех, че се готвиш да се измъкнеш.

— Нима? — тя се разсмя, но лицето й остана сурово. — Странна работа. Защото не смятах да се измъквам. Чак снощи го реших.

Той се усмихна.

— Значи си уцелила момента. Всичките са мъртви. Или вече знаеш?

Забеляза как дишането й се промени, как кръвта се дръпна от лицето й.

— А Гезел?

Той кимна, без да я изпуска от очи.

— Сам се погрижих за него.

Тя леко зяпна, после наведе глава.

— Предполагам, че е било… неизбежно — но когато отново го погледна, в очите й имаше омраза и той разбра, че е бил прав. Тя все още обичаше Гезел.

Какво прахосничество, помисли си той. Този червей не беше ли разбрал какъв късмет има — да споделя леглото с две толкова силни жени?

Не. Сигурно не. Като всички такива като него, той вземаше, без да съзнава стойността на нещата.

— Мах ми помогна — беше вперил очи в нея, ръката му небрежно почиваше върху пистолета в джоба. — Той уреди всичко.

— Защо? — попита тя. — Не разбирам. Той повече от всички нас искаше да успеем.

— И още иска. Но Иска да започне отново, без петното от Бремен. Нова кръв, нови идеали, свежи идеи.

Тя го изгледа продължително, после поклати глава.

— Ала пак с тебе, нали?

— Ти, затова ли се махна? Защото и аз се намесих?

Тя се поколеба, след това кимна, посрещнала предизвикателството в погледа му.

— След като ти дойде, нещата се промениха. Преди беше по-различно, но после… е, видя какво стана. Едно време не беше така.

— Не… — той като че ли беше почти съгласен. — Да, но сега това е минало, нали?

— Нима?

Той кимна и леко се дръпна назад. Сега пистолетът в джоба я държеше на прицел.

— И сега какво? Какво искаш от мене?

Усмивката му се разшири.

— Не го искам аз. Мах го иска.

— И?

— Ами иска да умреш.

Отново, същият лек трепет на гърдите, едва забележимата промяна в дишането, овладяна бързо. Тази жена имаше кураж, това беше несъмнено. Вероятно повече кураж от всички тях. Но това той го бе забелязал веднага. Заради това я беше отделил от другите.

— Не съм въоръжена — вдигна тя бавно ръце.

— Виждам — отговори той. — Е?

Тя се разсмя почти успокоена.

— Не… Тебе това изобщо не би те притеснило, нали? Да убиеш невъоръжена жена.

— Не, не би ме притеснило. Но кой каза, че ще те убивам?

Тя отново присви очи.

— А няма ли?

Той поклати глава, бръкна в левия си джоб и извади един портфейл. Вътре имаше паспорт, нов комплект документи за самоличност, два чипа от по петстотин юана и билет за междуконтиненталния самолет.

— Вземи — подхвърли й го той.

Тя го хвана ловко, отвори го и рязко вдигна поглед.

— Не разбирам…

— Има си цена — поясни той. — Обещах на Мах да му занеса нещо. За да му докажа, че съм те довършил. Пръст.

Забеляза как я разтресе лека тръпка.

— А-ха…

— Няма да боли. Ще замразя ръката и ще обгоря раната. Няма да почувстваш болка. Няма да е приятно, но само толкова.

Тя наведе поглед — на лицето й се изписа странно болезнен израз. После пак вдигна глава.

— Защо? Искам да кажа, защо го правиш? Какъв е мотивът ти?

— Трябва ли да имам такъв?

Тя кимна.

— Доколкото те познавам, трябва да имаш.

Той сви рамене.

— И преди си ми го казвала. Но бъркаш.

— Значи чиста работа?

— Чиста. Ти ми даваш пръстче, аз ти давам свободата и нов живот в Северна Америка.

Тя се разсмя — все още не му се доверяваше.

— Така е много лесно. Твърде… — и поклати глава.

Той се изправи.

— Чудиш се защо. Защо това хладно и пресметливо копеле Де Вор ще прави това за тебе? Какво иска? Е, тогава ще ти кажа. Много е просто. Искам да ти докажа, че бъркаш в преценките си за мене.