Дейвид Уингроув - Бялата планина

Или почти същият. Защото никога вече нямаше да бъде съвсем същият. Заради Фей Йен.

Кой е бил! — зачуди се той за хиляден път. — Кой е спал с тебе, докато ме нямаше? Някой от моите прислужници? Или някой, когото си познавала отпреди да се съберем!

Пропъди внезапното си раздразнение. Нямаше смисъл да гадае. Така можеше и накрая да полудее. Не, най-добре беше да отхвърли тези мисли — само дето все това му се въртеше в ума.

И тогава — за какво съм му на моя баща!

Потръпна, опита се да се успокои, извърна се и повика Чан.

— Това ли е всичко?

Шпац стоеше прав пред седналия принц. Наведе глава.

— Боя се, че да, господарю. Но трябва да ме разберете — работя в условия на най-строги ограничения.

Ли Юан го погледна с явно разочарование.

— Какво точно искате да кажете, директоре?

Шпац продължаваше да стои с наведена глава, без да поглежда принца в очите.

— Да започнем с това, че откакто съм тук, се лиших от двама души от екипа.

Ли Юан се наведе напред.

— Не разбирам, директоре. В доклада ви не се споменава нищо подобно.

— Простете, господарю, но онова, за което говоря, е във втората папка. Мислех, че ще е най-добре основният доклад да засяга предимно… научните разработки, така да се каже.

Принцът се облегна назад. Този човек го дразнеше. Ако зависеше от него, би отстранил Шпац, но също като Толонен Шпац беше назначен от баща му.

Той остави встрани горната папка и отвори втората. Беше персонален доклад за момчето Уард.

Ли Юан изненадано вдигна поглед. Би ли могъл Шпац да знае? Не. Не беше възможно той да знае за Ким и за специалните проекти. Но това също беше разочарование. След първия доклад не беше получил нищо от момчето. Нищо — цели десет месеца. Отначало бе предположил, че работата по Проекта просто отнема повече време на момчето, отколкото то беше преценило, но това обясняваше всичко.

Прочете папката, отново вдигна очи и поклати глава. Момчето беше в най-добрия случай потънало в летаргия и изобщо отказваше да сътрудничи, а в най-лошия — разрушител до степен да упражнява пряко физическо насилие.

— Защо досега не ми беше съобщено всичко това?

Шпац се поколеба.

— Аз… исках да бъда благосклонен към момчето, господарю. Да му дам всяка възможност да се промени и да се докаже. Съзнавах колко е важен той за вас. Знаех за специалния ви интерес. И затова…

Ли Юан вдигна ръка.

— Разбирам. Може ли да го видя?

— Разбира се, господарю. Но трябва да разберете в какво състояние е. Разправят ми, че това е резултат от „реконструирането“ на личността му в клиниката. От време на време изпада в нещо като вцепенение и не говори с никого, дори не забелязва дали около него има някой.

— Разбирам — Ли Юан се постара да не му проличи колко дълбоко е разочарован. — И сега ли е така?

— Боя се, че да, господарю.

— Ами възпитателят му, Тай Чо?

Шпац леко сви рамене.

— Свестен човек, но верността му към момчето е… ами тя го прави сляп. Той се вживява твърде много, господарю. Единствената му грижа е да пази момчето — да не би някой да му навреди. Боя се, че и от него няма много полза.

Ли Юан задържа поглед върху Шпац още миг, след което затвори папката.

— Искате ли да видите момчето, господарю?

Ли Юан въздъхна и поклати глава.

— Не, мисля, че видях достатъчно — той се изправи. — Разочарован съм, Шпац. Страшно разочарован. Очаквах много по-голям напредък. И все пак нещата вървят в правилна посока. Забелязвам, че сте напреднали доста на техническия фронт. Това е добре, но искам още. Искам работещ модел след дванайсет месеца.

— Господарю… — нотката на истинска паника в гласа на директора беше почти комична; и все пак на Ли Юан никак не му беше до смях.

— Дванайсет месеца. Ясно? От моя страна ще се погрижа да осигуря още дузина души — най-добрите учени, които мога да привлека от Компаниите. Що се отнася до парите, съвсем сте прав, директоре. Наистина са недостатъчно. Ето защо от този момент нататък утроявам финансирането.

За първи път главата на Шпац се надигна и той погледна принца.

— Господарю, вие сте твърде щедър.

Ли Юан се усмихна кисело.

— Щедростта няма нищо общо с това, директор Шпац. Искам да се върши работа — и то както трябва. Парите, които давахме, бяха недостатъчни. Не разбирахме мащабите на всичко това. Е, сега ще го оправим. Но този път искам резултати.

— Ами момчето?

Ли Юан се изправи, подаде папките на Чан Ши-сен и отново погледна към Шпац.