Дейвид Уингроув - Бялата планина

— Въпроса с момчето ще го уредим. Не се притеснявайте повече за това, директоре.

Бариш заключи вратата на комуникационната зала, приближи се до бюрото си и активира екрана. Въведе кода и зачака — знаеше, че сигналът се прекарва по поне дузина субканали, преди да достигне до крайната си цел. Екранът присветна ярко и се проясни — и в него се втренчи Де Вор.

— Готово ли е?

Бариш преглътна нервно, после кимна.

— Изпратих копия от папките на вашия човек. Ще ги има след час.

— Добре. Ами момчето? Вън е, надявам се?

Бариш сведе глава.

— Направих всичко, както ми заповядахте, ши Льор. Ала възникна едно малко усложнение. Директорът отстрани Хамънд от Проекта. На място.

Де Вор се загледа настрани, след това кимна.

— Добре. Ще се погрижа за това — после пак погледна Бариш и се усмихна. — Добре си се справил, Бариш. За тебе има допълнителна награда.

Бариш отново сведе глава.

— Твърде сте любезен…

Когато вдигна очи, екранът беше потъмнял.

Усмихна се, доволен от себе си, после седна и се зачуди колко ли щедър щеше да е Льор. Може би щеше да получи достатъчно, за да се премести една палуба по-нагоре — да си купи жилище в Стотиците.

Бариш подсмръкна замислено, след това се разсмя — спомни си как Хамънд се бе изплюл в лицето на директора.

— Така му се пада на това копеле… — измърмори той под нос. Да. Не беше злобен човек, но гледката на наплютия Шпац му беше харесала. Много му беше харесала.

Леман застана на вратата и надникна вътре.

— Еберт е тук.

Де Вор вдигна поглед от дъската за уей чи и се усмихна.

— Добре. След малко идвам. Заведи го в личните ми покои и нека някой от камериерите се погрижи за него. Кажи му, че няма да се бавя.

Де Вор сподири лейтенанта си с поглед, после се изправи. Упражняваше нови начални ходове. Експериментираше. Проверяваше дали би могъл да преодолее старите навици. Това беше единственият проблем с уей чи — не беше игра, която можеш да играеш сам със себе си. Човек има нужда от постоянен приток на противници — играчи, също толкова добри, колкото и самият той, че и по-добри — ако наистина иска да се усъвършенства в играта. А той нямаше.

Протегна се и се огледа. Чувстваше се добре. Забеляза кожите, които беше зарязал в ъгъла. Бе излязъл рано, преди изгрев-слънце — сам, на лов за снежни лисици. Кожите на пет от тях висяха в кухнята да се сушат, а мършавото им месо беше отишло в яхнията — специално ястие по случая.

Да, нещата вървяха добре. Само преди няколко седмици всичко изглеждаше мрачно, но сега неговите пулове изпълваха дъската добре. На север Пин Тяо бяха практически унищожени и движението на Мах, Ю , беше готово да запълни възникналия във властта вакуум. На изток хората му бяха на позиция и чакаха само неговата заповед, за да атакуват Плантациите, а на запад той подреждаше нова форма — търсеше нови съюзници сред елита на Град Северна Америка. В добавка към това имаше и два много по-фини хода — отровната статуетка и плановете му за проекта „Жица в главата“. Всичко това се готвеше да даде плод. Скоро конфигурациите по дъската щяха да се променят и играта щеше да навлезе в нова фаза — средна игра, в която пуловете му щяха да вземат връх.

А каква беше ролята на Еберт във всичко това? Той си имаше амбиции, това вече беше ясно. Амбиции, по-големи от тази да бъде кукловод. Е, нека си ги има. Когато му дойде времето, ще го постави на мястото му. Дотогава щеше да се прави, че му има повече доверие.

Де Вор се разсмя. Междувременно можеше да му предложи момичето, двойницата. Беше я приготвил за Толонен — като „дар“, за да замести убитата му дъщеря; но Джелка бе оцеляла и това означаваше промяна в плановете. Огледа замислено дъската, после кимна. Да, щеше да даде двойницата на Еберт като подранил сватбен подарък. Да я прави каквото си иска.

Усмихна се, наведе се и постави на дъската едно бяло камъче, като прегради пътя на две черни, които заплашваха да се сблъскат.

Ханс Еберт стоеше до отворения люк на транспортьора. Дясната му ръка се вкопчи здраво в ремъка отгоре, щом ракетата рязко се издигна над планинския склон.

„Подаръкът“ на Де Вор се бе свил до стената — колкото се може по-далеч от отворения люк. Усещаше присъствието й зад гърба си. Усети и как космите по гърба и по врата му настръхват.

Копеле. Шибано хитро копеле.

Усмихна се напрегнато и махна на бавно смаляващата се фигурка долу на хълма. След това, щом ракетата пое курс, се обърна, погледна момичето и й се усмихна окуражително — гледаше да не проличат истинските му чувства.