Дейвид Уингроув - Бялата планина

— Простете, чие хсия — бе казал той, — но ще имате нужда от нов генерал.

Той бе хванал Ноченци за ръката и се бе опитал да отрече, но Ноченци настоя — стискаше немощно ръката му и не я пусна, докато тангът не прие оставката му.

При спомена за този момент спря, после леко се наведе напред — усети как лека болка се разля по ръцете му и ниско в корема и му се зави свят. Болката отмина и той се изправи, но миг по-късно тя се появи отново — по-силна — изгаряше вътрешностите му като въглен. Изстена, препъна се и едва не се просна на покрития с плочки под, но един от придворните го хвана точно навреме.

— Чие хсия!

Разнесе се загрижена глъч, цяла гора от ръце се протегна да го подкрепи, но Ли Шай Тун усещаше само как пари кожата му, сякаш бе обтегната твърде силно над костите, как смъдят очите му, сякаш някой е лиснал в лицето му гореща вода. Пое си треперливо дъх и усети как болката го прониза отново.

Богове! Какво беше това?

Докторите се втурнаха към него, вдигнаха го с внимателните си, вещи ръце и занареждаха успокоителни думи, докато му помагаха да се изправи, а после го понесоха обратно към отделението.

Болката вече утихваше, крайниците му отново се изпълваха със сила.

— Чакайте… — прошепна той. Те сякаш не го чуха и той повтори — този път по-силно, властно: — Спрете тук.

Те веднага се отдръпнаха и го пуснаха, ала останаха достатъчно наблизо, за да го хванат, ако залитне. Чан Ли беше вече там. Беше се спуснал към него веднага щом чу.

— Чие хсия … какво ви е?

Ли Шай Тун се изправи и си пое дъх. Имаше световъртеж, но иначе му се струваше, че всичко вече е наред.

— Вече ми няма нищо — обади се той. — Временен спазъм, нищо повече. Стомахът ми. От това, че се нахраних припряно и защото съм притеснен за състоянието на генерала — сигурен съм, че е заради това.

Забеляза как го гледа Чан Ли, несигурен какво трябва да предприеме, и едва не се разсмя.

— Ако толкова се притеснявате, доктор Чан, можете да изпратите двама от най-добрите си служители да ме придружат по обратния път. Но трябва да се връщам. Чака ме много работа. Трябва да видя сина си и да поговоря с него. Както и да назнача нов генерал.

Огледа се усмихнато и видя как усмивката му колебливо се отрази върху трийсет лица.

— Не мога да си позволя да се разболея. Накъде ще тръгне Чун Куо, ако ние, управляващите, все сме болни?

Разнесе се смях, но липсваше онази сърдечност и искреност, с която беше свикнал да се смеят заобикалящите го. Долавяше страха в гласовете им, разбираше и откъде идва. И това по някакъв странен начин му вдъхна увереност. Чак когато смехът съвсем секнеше, човек трябваше да се тревожи. Когато страхът отстъпеше пред облекчението и пред един по-различен смях.

Огледа се, вдигнал високо глава. Загрижеността им изведнъж бе стоплила сърцето му. После се обърна и се отправи към императорската ракета.

Ин Цу посрещна принца и му поднесе чай.

— Знаеш ли защо съм дошъл? — Ли Юан се опитваше да прикрие болката си.

Ин Цу сведе глава. Старческото му лице беше покрито с дълбоки бръчки.

— Знам, Ли Юан. И съжалявам, че този ден дойде. Голяма мъка цари в дома ми.

Ли Юан кимна неловко. Последното, което би желал, беше да нарани стареца, но нямаше как. Въпреки това огорчението беше голямо. На два пъти Ин Цу се бе опитал да свърже рода си с царе и на два пъти бе лишен от тази чест.

— Ти няма да загубиш от това, Ин Цу — каза тихо. Сърцето го болеше за стареца. — Синовете ти…

Но това беше вярно само наполовина. В края на краищата какво можеше да даде той на синовете на Ин Цу, за да уравновеси везните? Нищо. Или все едно нищо.

Ин Цу се наведе още по-ниско.

— Мога ли да я видя, татко?

Наричаше го така за последен път и забеляза каква болка се изписа по старческото лице. Не съм виновен аз — помисли си той, докато гледаше как Ин Цу се изправя и тръгва да я доведе.

Върна се почти веднага заедно с дъщеря си.

Фей Йен седна срещу него със сведена глава и зачака. Вече беше влязла в деветия месец и с това трябваше да се приключи веднага. Детето можеше да се роди всеки момент. Но въпреки всичко той бе решен да се държи внимателно с нея.

— Как си? — попита нежно. Беше загрижен за нея въпреки всичко, случило се помежду им.

— Добре съм, господарю — покорно отговори тя. Не смееше да го погледне в очите. Знаеше как стоят нещата. Знаеше защо е дошъл.

— Фей Йен, това е… болезнено за мене. Но когато се венчахме, ти знаеше, че не съм като другите мъже — че животът ми и онова, което избирам, не са като тези на обикновените мъже — въздъхна тежко. Много му беше трудно да изговори онова, което бе длъжен да каже. Вдигна брадичка и погледна към Ин Цу, който му кимна. Лицето му бе сковано от гримаса на болка. — Моето семейство… Аз трябва да осигуря продължение на рода. И да няма никакви съмнения.