Дейвид Уингроув - Бялата планина

Това бяха увъртания. Трябваше да го каже направо. Той си пое въздух и продължи:

— Казваш, че детето не е мое. Но трябва да съм сигурен. Трябва да се направят тестове. А после, ако се окаже, че не е мое, трябва да се разведем. Защото ако детето не е мое, не можеш да имаш никакви претенции. Това трябва да ти е ясно, Фей Йен.

Ин Цу отново кимна. Дъщеря му до него беше мълчалива и неподвижна.

Ли Юан извърна глава — за миг силата на чувствата му към нея отново го беше връхлетяла. После се насили да бъде настоятелен.

— Ще направиш ли каквото ти казвам, Фей Йен?

Тя вдигна очи. Бяха просълзени. Тъмни, бадемови очи, които го пронизваха с красотата си.

— Ще постъпя както желаете, господарю.

Той впери поглед в нея — искаше му се да прекоси пространството помежду им и да пресуши сълзите й с целувки; да й прости всичко и да започнат отначало. Но тя не му беше оставила никакъв избор. Това не можеше да се промени. В това той не можеше да се доверява на чувствата си — защото чувството го бе предало. Баща му беше прав. Какво ли струваше чувството, когато светът е мрачен и враждебен? Освен това неговият син трябваше да бъде негов син.

— Тогава ще бъде направено — безизразно каза той. — Утре.

Изправи се, прекоси стаята, за миг съчувствено докосна лакътя на стареца.

— Утре ще поговорим, Ин Цу. Когато нещата се изяснят.

Старият хан приклекна на изхода на коридора и зачака търпеливо — знаеше, че този сън беше истински сън; от онези, които не можеше да си позволи да пренебрегне. До себе си на стената бе подпрял нещата, които сам бе сънувал — одеяло и старата порцеланова манерка за вода.

Нивото беше почти изоставено. Голямата фабрика за дрехи, която заемаше по-голямата част от него, беше затворила още преди четири часа и сега тук, долу, се мотаеха само шепа стражи от силите за сигурност и инженери по поддръжката. Старецът се усмихна — спомни си как се бе промъкнал като сянка покрай стражите.

Казваше се Туан Ти Фо и въпреки че беше приклекнал като младеж и мускулите на краката му не се оплакваха, беше стар като самия велик Град. За другите беше просто старият Туан и възрастта му, също както и произходът му, беше неизвестна. Живееше просто, някои биха казали оскъдно, в дома си — осем нива по-нагоре от това, на което сега чакаше. Макар и мнозина да го познаваха, малцина биха казали, че са близки с мирния белокос старец. Той беше много затворен, изучаваше задълбочено древните книги, които пазеше в сандък до леглото си, правеше си гимнастиката или играеше сам със себе си на уей чи — дълги игри, които понякога отнемаха по цял ден, а понякога — и седмица, докато завършат.

Коридорът, към който се бе обърнал с лице, беше дълъг по-малко от двайсет чи — тесен и мижаво осветен, той малко се отличаваше от захранващ тунел и завършваше с шахта на поддръжката в долния си край. Туан Ти Фо наблюдаваше. Знаеше какво ще се случи — бе притворил клепачи, дишането му беше равномерно. Капакът на шахтата се разтресе веднъж, втори път, отвори се и се залюля на пантите си. Миг по-късно се подаде стъпало — детско стъпалце — последвано от крак, от подпираща се ръка. Наблюдаваше как момчето се измъкна от шахтата с краката напред и тупна на пода.

Туан Ти Фо се надигна леко и се вторачи в сумрака. Известно време момчето лежа на мястото си, после се претърколи настрани. До мястото, където старият хан бе приклекнал, достигна слаб хленч — вероятно от болка или от страх.

В съня си той бе действал точно в този момент. Сега — също. Кимна си леко и се протегна за одеялото.

Движеше се леко и безшумно в мрака. Коленичи до момчето и се вгледа в него. Отново също като в съня — реалността не беше по-отчетлива от видението, което бе получил. Усмихна се, след това разгъна одеялото и започна да увива в него заспалото момче.

Момчето измърмори тихичко нещо, когато го вдигна на ръце, после започна да се бори. Туан Ти Фо изчака, когато притисна детето към гърдите си — твърдо, ала успокояващо — докато то най-накрая се укроти. Извади тапата от гърлото на манерката, допря я до устните на детето и ги намокри. Изчака малко и отново допря гърлото на манерката до устата на момчето. Този път устните му се разтвориха и поеха малко вода.

Това беше достатъчно. Лекият наркотик във водата щеше да му помогне да се успокои — щеше да го приспи, докато премине шокът от преживените изпитания.

Туан Ти Фо запуши манерката и я закачи на кукичката на колана си, след това се изправи. Всъщност досега не го беше забелязал, но момчето почти никак не му тежеше. Погледна изненадано детето, сякаш то щеше всеки миг да, изчезне и да го остави с празни ръце.