Дейвид Уингроув - Бялата планина

Нямаше никакво съмнение. Съвпадаха напълно.

— Значи е жив! — обади се Толонен. Впери поглед в дъщеря си, след това неразбиращо поклати глава. — Добре — додаде и се обърна към капитана: — Ето какво ще направим. Искам да се свържете с майор Грегор Кар в Бременския щаб и веднага да го извикате тук. А после…

Млъкна и зяпна срещу вратата.

— Ханс… какво правиш тук?

Ханс Еберт се поклони и се приближи. Беше пребледнял, цялото му поведение бе странно покорно.

— Нося новини — промълви той и преглътна. — Лоши новини, страхувам се, чичо Кнут. Тангът… Боя се, че е мъртъв.

Ханс Еберт се спря на терасата и се загледа към градината, сред която с гръб към него стоеше дъщерята на маршала.

Джелка бе облечена по южната хан мода — тясно копринено сам фу в бледосиньо обвиваше силното й, ала стройно тяло. Косата й беше сплетена и свита на кок на тила, но нямаше начин човек да я вземе за хан . Беше твърде висока и твърде руса, за да мине за нещо друго освен за хун мао . И не просто хун мао , а северен тип. Тип нов европеец.

Той се усмихна и тихо заслиза по стълбите — внимаваше да не наруши вглъбението й. Беше застанала точно зад моста, загледана в поточето — едната й ръка бе вдигната към гърдите, а другата държеше сгънато ветрило.

Жена му. Или съвсем скоро щеше да му стане жена.

Когато се обърна, той все още не я беше приближил съвсем — изведнъж тя застана нащрек, цялото й тяло се напрегна, сякаш се готвеше да посрещне атака.

— Всичко е наред — той вдигна ръце. — Аз съм.

Забеляза как тя се отпусна — или поне се опита, защото някаква част от нея продължаваше да му се противи. Усмихна се вътрешно. Да, имаше дух това момиче — една почти мъжка твърдост, на която той се възхищаваше. Баща му този път беше прав: тя напълно му подхождаше.

— Какво има? — попита тя и го погледна, сякаш се насилваше да срещне погледа му.

Отново й се усмихна.

— Съжалявам, Джелка, но трябва да тръгвам. Нещата се задвижиха и новият танг ме вика. Но моля те… нашият дом е и твой дом. Чувствай се като у дома си. Моята муй цай , Сладка Флейта, след малко ще дойде да се погрижи за тебе.

Тя продължаваше да го гледа, едва разтворила устни, след това леко се поклони.

— А баща ми?

— Той смята, че е най-добре засега да останеш тук. Както казах, всичко е наред, но се носят слухове за бунтове из долните нива. Ако се разпространят…

Тя кимна, извърна се и се загледа към старите нарови дървета. Разтвори ветрилото си. Странен, почти нервен жест. Известно време той се чуди какво ли означава, после се поклони ниско и тръгна да си върви. Но едва бе направил няколко крачки, и тя го повика:

— Ханс?

Обърна се — беше се зарадвал, че го вика по име.

— Да?

— Сега ти ли ще станеш генерал?

Той си пое дъх, след това сви рамене.

— Ако новият танг пожелае. Защо?

Тя леко помръдна глава и се загледа надолу.

— Ами… просто се чудех, това е.

— А… — той остана там още малко, загледан в нея, после се обърна и се отправи към къщата. Ами ако наистина станеше така? Е, това би било причина да ускорят сватбата. В края на краищата един генерал трябва да има жена, семейство, нали така? Усмихна се и се забърза нагоре — прескачаше по две стъпала наведнъж. Да. По-късно щеше да поговори за това с Толонен.

След като той си тръгна, тя остана там. Очите й проследиха бавното въртене на едно черничево листо, докато се носеше по изкуствения поток.

Значи онова момче, Ким, беше живо. Но как го беше разбрала?

Потръпна и се обърна — бе дочула стъпки по пътеката. Беше млада жена — момиче, съвсем малко по-голямо от нея. Муй цай.

Момичето се приближи, спря и се поклони ниско, със събрани отпред ръце.

— Извинете, хсяо чи , но моят господар ме помоли да изпълнявам всяко ваше желание.

Джелка се обърна. Това, че момичето я наричаше хсяо чи — „почитаема госпожо“ — а беше съвсем малко по-голяма от нея, я развесели. Но беше очевидно, че момичето просто се опитва да се отнася с нужното уважение.

— Благодаря ти, Сладка Флейта, но искам просто да изчакам баща си тук.

Муй цай я погледна и отново сведе очи.

— При най-голямото ми уважение, хсяо чи , но разбирам, че това ще отнеме доста време. Не бихте ли желали нещо освежително, докато чакате? Или може би бих могла да повикам музикантите. Има един павилион…

Джелка се усмихна отново — маниерите на момичето бяха много приятни. Ала въпреки това сега искаше да остане сама. Тази история с момчето я тревожеше. Предварителното претърсване на нивата под Проекта не се бе натъкнало на никаква следа от него.