Дейвид Уингроув - Бялата планина

— Златно Сърце! — гласът идваше от вратата. — Махни веднага това противно нещо. Какво си мислиш, че правиш, в името на всички богове?

Беше муй цай Сладка Флейта. Влезе в стаята, остави питието на масата, приближи се до жената, взе вързопа от ръцете й и го върна в люлката.

— Всичко е наред — обърна се тя към Джелка. — Мога да ви обясня…

Но Джелка вече я нямаше там. Беше излязла навън и надвесена над перилата, жадно гълташе въздух, а образът на мъничкото козеподобно създание — като демон, който й се подиграва — гореше неизличимо в червенината зад затворените й клепачи.

Туан Ти Фо вдигна поглед от купата към момчето, което спеше в далечния ъгъл на стаята. От доста време спеше — беше съвсем изтощено от преживяното изпитание — но сега бе започнало да се върти и да се мята в хватката на някакъв ужасен кошмар.

Старецът остави купата с ча и кърпата, приближи се към момчето и приклекна над него.

Болка кривеше лицето му, почти се беше озъбило, цялото му тяло се бе свило на кълбо, сякаш нещо го ядеше отвътре. Мяташе се насам-натам, сякаш се бореше със себе си, после се разтресе така, че старецът се уплаши, и замря неподвижно.

— Gweder… — промълви то. — Gweder…

Говореше тихо, почти нежно, ала самата дума беше твърда. Туан Ти Фо никога не бе чувал нищо по-странно от тези две срички.

Възцари се тишина, след това момчето проговори пак — сякаш цялото му същество се беше съсредоточило в мърдащите устни:

— Pandr’a bos ef, Lagasek?

Този път гласът беше дрезгав, почти гърлен. Туан Ти Фо усети как през него премина тръпка от страх, ала се успокои — тих гласец запя вътре в него чен йен срещу страха.

— Travyth, Gweder. Travyth…

Присви очи — беше разбрал. Два гласа. Първият — много по-тих и нежен от втория. Гведер и Лагасек… Но какво означаваше това? И що за език беше този? Никога преди не го беше чувал.

Наблюдаваше го, забелязваше как се променя лицето му — в един миг беше грозно, в следващия — спокойно, почти невинно. Сега беше грозно, устата — разкривена. Отново говореше Гведер. Гласът му беше груб, той сякаш изплюваше предизвикателно думите:

— Praga obery why crenna? Bos why yeyn, Lagasek!

Момчето се разтресе и лицето му се промени — цялата злоба, целият гняв изчезнаха. Сега то отвърна тихичко, острите краища на думите бяха заоблени. И все пак в думите се долавяше болка. Болка и ужасно чувство за загуба.

— Yma gweras yn ow ganow, Gweder… gweras… ha an ryth bos tewl.

Промените бяха толкова резки, че старецът потрепери. А смехът…

Смехът беше демоничен. Сега лицето сияеше с тъмна, алчна злоба. Зло лице.

— Nyns-us pyth, Lagasek.

Такава ужасна подигравка беше изписана на това лице, че на Туан Ти Фо му се прииска да го фрасне с юмрук.

Бавно, много бавно злобата се оттече навътре в тъканта на лицето. Чертите на момчето отново придобиха доброта и човечност.

— A-dhywar-lur… — задъха се то. — A-dhywar-lur. — После изкрещя с болка: — My bos yn annown… Yn annown

Туан Ти Фо изпусна дъха си на пресекулки. Стана рязко, прекоси стаята и застана пред лавичката с книги. Извади една книга, приклекна пак, затвори очи и взе да разгръща книгата напосоки и да чете каквото първо му попаднеше пред погледа.

Усмихна се. Беше улучил пасаж по средата на Книга първа — един от любимите му. Зачете — гласът му беше инструментът, с който щеше да утеши момчето:

— Трийсет спици делят една главина. Приспособи нищото вътре към непосредствената цел и ще можеш да използваш каруцата. Меси глината, за да направиш съд. Приспособи нищото вътре към непосредствената цел и ще разбереш как да използваш съда. Изрежи врати и прозорци, за да направиш стая. Приспособи нищото вътре към непосредствената цел и ще разбереш как да използваш стаята. Така ние се сдобиваме с Нещо, ала можем да го използваме само чрез достойнствата на Нищото.

Погледна надолу, забеляза как момчето не помръдва, сякаш го слушаше, ала все още беше заспало.

— Кое си ти, момче? — попита той тихо и остави книгата на пода. Протегна ръка, издърпа одеялото и го зави. Да — помисли си, — и какво те е довело тук при мене? Защото е сигурно, че орисниците са те довели при мене, както е сигурно, че тази сутрин насочиха стъпките ми по път, по който никога досега не съм минавал.

Облегна се назад, взе книгата и отново се зачете, като остави думите на Лао Цзъ — думи на вече повече от 2 500 години — да се стелят над спящото момче и да му носят утеха.

— Е?

Кар погледна мрачно приятеля си и остави купичката си с ча.