Дейвид Уингроув - Бялата планина

— Нищо. Следата изстина. Проследих момчето до фабриката, но там следите свършваха. Сякаш е пропаднало вдън земя. Няма начин да е преминало покрай охраната.

Чен седеше на масата срещу Кар.

— Значи е още там. В тази фабрика.

Кар поклати глава.

— Цялата я разглобихме. В буквалния смисъл. Вкарах вътре сто души, които разглобиха всичко чак докато останаха голи стени. И пак нищо.

— Пропуснали сме нещо, това е. Ще се върна там с тебе. Можем да я претърсим пак.

Кар наведе глава.

— Може. Но съм я претърсил вече петнайсет-двайсет пъти. Като че ли се е изпарило.

Чен впери поглед в приятеля си. Никога не беше виждал Кар толкова навъсен.

— Горе главата — насърчи го той. — Не може да е чак толкова зле.

— Така ли? — Кар се облегна и се изпъна в цял ръст. — Май Еберт ще го правят генерал. Старият танг е приел оставката на Ноченци преди смъртта си. Толонен искаше пак да се хване с тази работа, но май новият танг иска да назначи на поста нов човек.

Чен направи гримаса.

— Значи животът ни не струва и колкото лайното на някой просяк.

Кар се вгледа в него и се разсмя.

— Така ли мислиш?

— Ами ти не го ли мислиш?

Кар се изправи.

— Ханс Еберт да върви по дяволите. Ние ще се захванем сериозно с намирането на момчето. В края на краищата нали това ни е работата — да намираме хора?

Ли Юан пристигна пръв. Докато се отдалечаваше от хангара, се чувстваше някак отстранен, сякаш бе излязъл извън себе си и се наблюдаваше отстрани. Значението на тази смърт бе проникнало в съзнанието му много бавно — не като мъка, а като оголеност, защото тази смърт го бе изложила на показ. Не бе останал никой друг освен него — самотна брънка от разкъсана верига.

Спря пред покоите на баща си. Никак не му се искаше да влиза, но всички го гледаха. Стегна се, заповяда да отключат вратите и пристъпи вътре.

Вратите се затвориха и го оставиха насаме с мъртвия му баща.

Ли Шай Тун лежеше в леглото си, все едно заспал, ала лицето му беше бледно, като изрязано от слонова кост, гръдта му — неподвижна.

Ли Юан го гледаше. Очите на стареца бяха затворени, тънките клепачи — покрити с воал — бежови листенца на млечнобелия фон. Коленичи и заразглежда рисунъка, но както и всичко останало, той не означаваше нищо. Просто повтаряща се рисунка.

Поклати глава — не разбираше, знаеше само, че никога не беше виждал баща си заспал. Никога досега не бе виждал тези проницателни, горди очи затворени.

Протегна ръка и докосна баща си по бузата. Плътта беше студена. Шокиращо студена. Отдръпна рязко ръка и потрепери. Къде беше отишла? Къде беше избягала цялата топлина?

— Във въздуха — рече си тихо. — Във въздуха.

Изправи се и дръпна покрова. Баща му лежеше гол под коприната, виждаше се колко крехко е тялото му. Инстинктивна жалост обзе Ли Юан. Не любов — жал. Жал за онова, което времето му беше сторило.

Смъртта го бе предала. Бе го заварила слаб и уязвим.

Очите му се плъзнаха надолу, опознавайки онова, което други бяха видели преди него — лекарите с безстрастните си очи; бяха го гледали така, както сега го гледаше той.

Потръпна. Тялото беше мършаво, болезнено изпито, но по него нямаше никакъв белег. Баща му беше болен. Много болен. Това го учуди и той не дръпна веднага покрова обратно. Не беше характерно за баща му да не казва нищо за здравето си. Нещо липсваше. Някакъв елемент отвъд обикновената старост беше причината за станалото.

Нямаше никакви доказателства, ала усещането, че нещо не е наред, беше силно. То го накара да се обърне и да се огледа. Отбеляза присъствието на всеки предмет в стаята, запита се за какво ли служат. Всичко изглеждаше нормално, ала чувството, че нещо не е наред, така и не изчезна.

Излезе навън, в коридора. Доктор Хуа чакаше там с помощниците си.

— Как беше напоследък баща ми, Хуа? Добре ли се хранеше?

Старецът поклати глава.

— От известно време не, чие хсия . Откакто Хан почина. Но… — той прехапа устни и се замисли. — Ами хранеше се достатъчно за стар човек. А баща ви беше стар, Ли Юан.

Ли Юан кимна, но все още се тревожеше.

— Беше ли… беше ли умът му ясен?

— Да, чие хсия . Дори снощи — Хуа млъкна и се намръщи, сякаш и той се тревожеше за нещо. — Изобщо не му личеше да е зле. Ние го… ние го прегледахме и…

— Не му личеше ?

Хуа кимна, но погледът му изведнъж стана напрегнат.

— Но според тебе външният вид може да лъже, така ли, Хуа?

Старият лекар се поколеба.

— Не е нещо, в което мога да се закълна, чие хсия . Просто имам… едно такова чувство . Конфуций казва, че…