Дейвид Уингроув - Бялата планина

Или беше преди. Преди детето да дойде. Преди купата да се счупи и покоят му да бъде нарушен.

Туан Ти Фо затвори очи за миг — търсеше дълбоко вътре в себе си онзи вътрешен покой. Устните му занареждаха чен йен — „верните думи“ — на мантрата. С леко потръпване той отстрани от себе си стегнатия възел на напрежението, след това отново вдигна поглед. В ъгълчетата на устните му играеше едва забележима усмивка.

— Храна — каза тихо. — Това ти трябва на тебе. Нещо специално.

Изправи се, приближи се до малката фурничка, вградена в отсрещната стена, и я запали. Взе една купа, напълни я донякъде с вода от буркана и я постави вътре.

Обърна се и огледа простата подредба на стаята си.

— Хаос. Светът върви към хаос, момчето ми, и нито ти, нито аз можем да го спрем — усмихна се тъжно, взе легена и го отнесе до вратата. Щеше да го изхвърли по-късно, след като нахрани детето.

Момчето се беше обърнало настрани, леко докосваше шията си с пръстите на едната си ръка. Туан Ти Фо се усмихна, взе едно одеяло и зави момчето.

Приклекна и се загледа в него.

— Знаеш ли, Чу са вярвали, че земята и небето някога са били неразривно преплетени в състояние на неопределен хаос, като кокоше яйце. Това състояние са наричали хун тун . Хун тун…

Кимна, върна се при фурната, взе един буркан от полицата на стената и изпразни съдържанието му до половината върху дъската до фурната. Мъничките, подобни на тръбички кнедли така, несготвени, приличаха на бледи, мокри, неоформени същества. Потомци на хората от кал. Усмихна се и поклати глава. Хун тун , така се наричаха. Сам ги беше направил от онези неща, които момичето, Мари, му беше донесло последния път. Пълнежът вътре в тънките тестени черупки, разбира се, беше соя, а не месо, но той бе поискал така. Не смяташе, че е редно да се яде плът. Това не беше Пътят.

Щом водата завря, той пусна кнедлите в купата и ги разбърка леко, преди да ги остави да се варят. Сложи вътре билки, изпратени му от негови приятели в Плантациите, и други специални неща. Наведе се, помириса леко сместа и кимна. Точно това му трябваше на детето. Щеше да го успокои и да му възвърне силата.

Онази безценна сила, която „Гведер“ беше прахосал така неразумно.

Извърна се — очакваше да види, че детето се е надигнало и лицето му пак е изкривено в озъбена гримаса, но то продължаваше да спи.

Обърна се и се зае с приготвянето на храната. Щом кнедлите се свариха, изля половината от бульона в глинена купа и я отнесе при момчето.

Остави купата на пода, после внимателно вдигна момчето и го нагласи в полуседнало положение. Момчето се размърда, опита се да се бори, след това се отпусна. Туан Ти Фо загреба с лъжицата, допря я до устните на момчето и леко я наклони.

— Ето, дете. Поднасям ти самото небе.

Момчето пое глътка топъл бульон, после леко извърна глава. Туан Ти Фо настоя — не отлепяше лъжицата от устата му и му наливаше глътка След глътка, докато най-накрая устата на детето започна да се отваря широко за всяка нова лъжица.

Най-накрая купата се изпразни. Туан Ти Фо се усмихна, притисна момчето към себе си и отново осъзна колко безплътно му се струва то. Сякаш е направено от нещо по-фино от костите и плътта; по-фино от жълтата глина. И отново се зачуди защо ли се е появило в съня му. Какво ли означаваше това? Защото трябваше да значи нещо.

Придърпа една възглавница, отпусна главата на момчето и го зави с одеялото.

— Може би ти ще ми кажеш, а? Като се събудиш. Тоест, ако онзи странен език не е единственият, който говориш.

Върна се при фурната, изсипа остатъка от хун тун в купата, изсърба го бързо, после изнесе купите и легена навън, заключи вратата зад себе си и се запъти към умивалнята в края на коридора. Не му отне много време, ала той бързаше — не искаше твърде дълго да оставя детето само. А когато се върна, отвори вратата много внимателно — да не би „Гведер“ да се промъкне покрай него. Но момчето продължаваше да спи.

Туан Ти Фо приседна на колене и се загледа в него. Разбра, че щяха да минат цели часове, докато се събуди, стана, донесе комплекта си за уей чи , разгъна платнената „дъска“ на пода и постави купичките от двете й страни — белите камъчета отляво и черните — отдясно. Известно време потъна в играта — цялото му същество се беше събрало във формите, които камъчетата образуваха върху дъската, докато накрая започна да му се струва, че дъската е великото Тао, а той — камъчетата.

Някога беше Първата ръка на цяло Чун Куо, майстор на майсторите и осемкратен победител в големия годишен шампионат, който се провеждаше в Сучжоу. Но това беше преди трийсет, не, преди почти четирийсет години. Тогава, когато все още се тревожеше за света.