Дейвид Уингроув - Бялата планина

Вдигна поглед от дъската и осъзна, че съсредоточеността му е нарушена. Засмя се — един цитат от Чун И му беше дошъл наум:

„Във вселената всичко си има противоположност: където има Ин, има и Ян. Където има добро, там има и зло.“

Ами в момчето? Пое си дълбоко въздух и го погледна. Гведер и Лагасек. Ин и Ян. Както във всички хора. Но в него Тао воюваше със самото себе си. Ин и Ян не се допълваха, а враждуваха. В този смисъл това дете беше като света на Чун Куо. И тук равновесието беше нарушено. Да, също като момчето и Чун Куо беше единство, което воюваше само със себе си.

Но тази мисъл му донесе и прозрение. Също както някой си играеше с този свят, така беше и с това дете. Нещо се беше случило, то го беше разцепило на две и го бе накарало да се бори със себе си. Беше загубило единството си.

Или някой му го бе отнел.

Туан Ти Фо бавно разчисти дъската — беше се притеснил за момчето. И все пак може би тъкмо това беше неговата роля — да направи момчето отново цяло, да помири животинското в него с човешкото. Защото какво е човек без равновесие?

— Нищо — отвърна той тихо сам на себе си. — Или по-зле от нищо.

Започна отново, докато формите в бяло и черно бавно изпълваха дъската, докато разбра, че вече няма камъни за игра, нищо не му оставаше за печелене или губене.

Туан Ти Фо вдигна поглед. Момчето се беше надигнало и го гледаше, тъмните му, прекалено големи очи се чудеха на наредените по кърпата фигури.

Погледна надолу, без да казва нищо, после разчисти дъската и започна нова игра. Съзнаваше, че сега момчето го гледа, бавно се придърпва все по-наблизо, докато камъчетата отново се подреждат и изпълват дъската.

Отново постави последния камък — нямаше какво повече да се печели или губи. Вдигна поглед. Момчето седеше на една ръка разстояние от него и разглеждаше черно-белите фигури с яростна напрегнатост, сякаш се мъчеше да схване някакъв смисъл в тях.

Разчисти дъската и тъкмо смяташе да започне нова игра, когато ръката на момчето се протегна и взе едно бяло камъче от купичката вляво. Туан Ти Фо понечи да го поправи — да го накара да вземе едно от черните, — но момчето не отстъпи. Постави едно камъче в най-близкия до себе си десен ъгъл. В цу — север.

Играеха бавно в началото, после — по-бързо — Туан Ти Фо не се държеше снизходително с момчето, наказваше го за всяка направена от него грешка. И все пак, когато понечи да вземе редица камъчета, които бе обградил на дъската, момчето постави длан върху дланта на Туан, повдигна я така, че да може да разгледа позицията, набърчило чело, сякаш се опитваше да схване къде точно е сбъркало. Едва тогава вдигна ръката му обратно — знак, че Туан Ти Фо може да вземе камъчетата.

Следващата игра беше по-трудна. Момчето не повтори нито една от простите грешки, които бе допуснало първия път. Този път на Туан Ти Фо му се наложи доста да се поизпоти, докато го победи. Облегна се назад, присви очи и се втренчи в момчето, учуден от добрата му игра.

— Така — каза той. — Значи можеш да играеш.

Момчето го погледна ококорено, след това поклати глава. Не, помисли си Туан, не беше възможно. Трябва да си играл и преди .

Разчисти дъската, облегна се назад и зачака — усети, че почти не помръдва, сякаш нещо странно — нещо съвсем извън обичайното — ще се случи ей сега.

Този път момчето постави камъка в юг, шанг , само на една педя от коляното на Туан Ти Фо. Това беше стандартен първи ход — ход, който нямаше съществено значение за крайния изход — но момчето го бе направило като предизвикателство. Час по-късно Туан Ти Фо знаеше, че е победен. За първи път от повече от четирийсет години насам някой го бе посрамил в играта, която смяташе за своя.

Облегна се назад. Дишаше дълбоко, възхищаваше се на изяществото на подредените от момчето фигури, спомняше си смайващата оригиналност на стратегиите му — сякаш то току-що бе измислило играта отново. После се поклони ниско и почти опря чело о дъската.

Момчето се втренчи в него, след това му върна поклона.

Значи в крайна сметка си човек — помисли си Туан Ти Фо, клатейки глава — жестът го беше развеселил. — И сега съм сигурен, че боговете са те изпратили — той се разсмя. — Кой знае? Може би ти дори си един от тях.

Момчето седеше, кръстосало крака, съвсем неподвижно, вперило поглед в Туан Ти Фо — беше присвило очи, сякаш се опитваше да проумее защо старецът се усмихва.

Туан Ти Фо се наведе, започна да разчиства дъската и тогава на вратата се почука. Небрежно почукване — той веднага позна, че е Мари.