Дейвид Уингроув - Бялата планина

Видя как момчето застина, как лицето му се скова от страх и посегна да го хване за ръката.

— Няма нищо… — прошепна той. — Ето там! — посочи одеялото. — Мушни се там, момче, и си стой скрит. Ще ги отпратя.

Мари чу шум зад себе си и се обърна, после на устните й цъфна усмивка и тя се поклони на двамата минаващи по коридора възрастни господа. Обърна се и се намръщи. Къде беше той? Не му беше навик да се бави.

Мари Енге беше висока, хубава жена, наближаваща трийсетте, с физическо присъствие, което повечето мъже намираха за заплашително. Те предпочитаха по-крехки, по-слаби жени. И това впечатление за физическа сила не беше измамно. Тя беше силна жена, владееше изкуството на самоотбраната, но това не означаваше, че й липсва женски чар. Ако я погледнеше по-внимателно, човек забелязваше и по-меката страна от природата й: в изящния орнамент на цветчета по ръба на туниката й; в наниза перли и розови мъниста на китката й; в пеперудената панделка на иначе по мъжки сплетената й плитка.

Изчака още малко и почука пак — този път по-твърдо, по-настоятелно.

— Туан Ти Фо? Там ли сте? Аз съм, Мари. Дойдох да изиграем една игра.

Чу тътрене на крака отвътре и въздъхна с облекчение. За миг си беше помислила, че може да е болен. Дръпна се назад и зачака вратата да се отвори, но тя си оставаше здраво затворена.

— Туан Ти Фо?

Сега в гласа й едва-едва се долавяше загриженост. Пристъпи напред и точно понечи да долепи ухо до вратата, когато тя леко се отвори.

— Какво има? — старецът я гледаше почти подозрително.

— Аз съм, ши Туан. Не си ли спомняте? Имахме уговорка да играем.

— А… — той отвори вратата още малко и в същото време пристъпи напред така, че да й попречи да надникне в стаята. — Прости ми, Мари, току-що се събудих. Не спах добре и…

— Не сте болен, нали? — загрижено го прекъсна тя:

— Не… — той се усмихна и се поклони. — Както и да е, наистина съм много уморен. Така че би ли ме извинила — само този път?

Тя се поколеба, после му върна поклона.

— Разбира се, ши Туан. Може би утре?

Той леко килна глава, след това кимна.

Може би…

След като вратата пред нея се затвори, тя отстъпи назад, после се обърна. Но едва бе изминала няколко крачки и я обхвана чувството, че става нещо странно или нередно. Никога досега той не беше говорил за безсънни нощи; нито пък, доколкото знаеше, някога се бе оплаквал от каквато и да било болест. Нещо повече, не познаваше по-жилав и пъргав дядка. Нито пък някога преди я беше отпращал. Намръщи се, след това отново се обърна и се отдалечи бавно, неохотно.

За миг се поколеба — не знаеше какво да прави, после си кимна и забърза. Щеше да отиде направо в „Драконовият облак“. Да говори със Сан Чен дали не би поработил един час допълнително вместо нея и щеше да си тръгне по-рано. Да. А после щеше да се върне тук. За всеки случай — старецът можеше и да се нуждае от нея.

„Драконовият облак“ изпълваше единия край на главната и се издигаше над пазара, който се простираше под темелите му. Беше голяма сграда в традиционен стил, със стръмен покрив с червени плочки, петте му етажа не бяха оградени със стени, а открити и всяко ниво беше свързано с другите с широки, имитиращи дърво стълбища. Навсякъде имаше зеленина — в купи, по паравани, висяща от откритите балюстради — чайната приличаше на избуяла градина. Сервитьори, облечени в бледосиньо — мъже и жени, хан и хун мао — се щураха между нивата и разнасяха големи табли, пълни с фини керамични съдове; купите и гърнетата бяха чисто бели, лакирани и със син белег. Из цялата чайна на стратегически места зад тезгяси седяха майсторите на ча , специалистите по ча шу , изкуството на чая, и приготвяха специалните смеси.

„Драконовият облак“ побираше до пет хиляди души. Повече от достатъчно, би си помислил човек, за околните нива. Въпреки това, когато стигнаха там, беше претъпкано — нямаше и една свободна маса. Чен се огледа и погледна към Кар.

— Да вървим някъде другаде, Грегор. Цял час ще мине, докато се доберем до маса.

Кар се обърна и кимна на един от сервитьорите. Чен забеляза как човекът притича, като предпазливо поглеждаше Кар от горе до долу, сякаш се мъчеше да прецени какви проблеми би могъл да му създаде. Зад него на тезгяха неколцина други сервитьори, предимно хан , се обърнаха и го проследиха с очи.

Чен наблюдаваше; видя как Кар притисна нещо в дланта на сервитьора; забеляза как човекът погледна надолу, после — отново нагоре, опулил очи. Кар измърмори нещо, след това притисна втора малка бучка в дланта на келнера. Този път сервитьорът се поклони. Обърна се и махна на още двама да дойдат, после притича и им прошепна нещо.