Дейвид Уингроув - Бялата планина

— Ще ми се да ги изкарам оттук с шутове — измърмори Чен.

Кар се усмихна.

— Забавничко би било, а? Но не сега. Може би след като намерим момчето. Ще открием кой стои зад това и ще ги посетим, става ли?

Чен се огледа и се усмихна.

— Би било добре.

— Междувременно… — Кар млъкна и се наведе напред. Очите му изведнъж се присвиха.

Чен се обърна и погледна нататък. Лидерът на онези тримата продължаваше да крещи, но сега псувните бяха насочени към жената насреща му. Чен се изправи и от устните му се откъсна вик, щом видя проблясъка на изваденото острие.

Този път Кар не се опита да го спре. По-точно скочи преди него и бързо се втурна напред между масичките.

Чен видя как ножът описа дъга във въздуха и усети как трепна. Но после главорезът от Триадите залитна назад, а ножът му се завъртя във въздуха, без да навреди на никого. Миг по-късно вторият се строполи долу с остър стон, стиснал топките си. Третият се обърна и понечи да побегне, но жената се метна върху му като тигрица, дръпна го за косата, а дланта й се вряза в гърдите му.

Чен скочи рязко и почти се сблъска с Кар, който беше застанал там с ръце на хълбоците, а огромният му гръден кош тежко се надигаше и спадаше. Той гледаше втренчено тримата проснати на пода гангстери.

Жената се обърна и за миг срещна погледа на Кар — очите й бяха разширени, цялото й тяло — напрегнато, сякаш се готвеше да отбие някоя нова заплаха. После се обърна, по нея премина едва забележима тръпка и тя остави колегите си да изнесат тримата.

Кар се поколеба, после забърза след нея. Настигна я от другата страна на чайната, в зоната, отделена с въжета, където допускаха само хора от персонала.

— Какво искаш?

Кар поклати глава.

— Това беше направо… поразително. Аз… — той сви рамене и разтвори длани. — Исках да ти помогна, но на тебе не ти беше нужна помощ, нали? — и неловко се разсмя. — Къде си се научила да се биеш така?

Тя отново го погледна почти засегнато — реакция на вече уталожващия се гняв. Забеляза, че ръцете й треперят леко, и си спомни усещането. Кимна и усети, че уважението му към нея все повече нараства.

— Досега не бях виждал жена да се бие така — пак подхвана той.

— Виж — сряза го тя, внезапно ядосана. — Ти какво точно искаш?

— Търся един човек — беше решил да й се довери; беше разбрал, че не я ръководи единствено личният интерес. — Племенникът ми. Нали разбираш, с него стана нещастен случай и той избяга. Не си спомня кой е, но знам, че е някъде тук. Дотук го проследих, но сега той изчезна.

Тя се взира дълго в него и накрая сви рамене.

— И това какво общо има с мене?

Той преглътна — съзнаваше, че хората го чуват; после продължи настоятелно:

— Просто може би би могла да ми помогнеш. Познаваш тези нива. Познаваш хората. Ако се случи нещо странно, ти ще разбереш, нали така?

Тя кимна неохотно.

— Предполагам.

— Ами добре тогава. Ще ми помогнеш, става ли? Той е син на покойния ми брат и означава много за мене. Аз…

Той сведе поглед, сякаш неспособен да продължи, и усети, че тя се приближава до него.

— Добре — съгласи се тихо и го докосна по ръката. — Ще ти помогна. Ще се ослушвам, може и да чуя нещо.

Той вдигна глава и срещна погледа й.

— Благодаря. Казвам се Кар. Грегор Кар.

Тя продължи да го гледа, после се усмихна.

— Ами… най-добре се връщай да пиеш ча , Грегор Кар. Хсян пиен е отвратителен на вкус, когато изстине.

Както и преди, старецът се забави, докато отвори, но този път тя беше готова. Когато вратата се открехна, тя пристъпи напред, сякаш очакваше да я пусне вътре, и започна да му разказва за инцидента в Драконовата къща, като държеше пред себе си плетена кошница с остатъци от чайната.

Номерът почти мина; тя почти вече беше влязла в стаята, когато той неочаквано й прегради пътя.

— Съжалявам, Мари, но не можеш да останеш. На никого от нас не би било от полза да играем точно сега.

Тя извърна глава и се втренчи в него. Забеляза как е навел глава и избягва да я погледне в очите и веднага разбра, че я лъже. Това я шокира, но всъщност затвърди и чувството, което бе усетила в ресторанта, докато разговаряше с онзи мъж, Кар.

Момчето беше тук. Знаеше, че е тук. Но какво беше намислил Туан Ти Фо?

— Прости ми — каза той; лекият натиск на ръката му я принуждаваше да отстъпи назад, — но съм в най-лошото си възможно настроение, Мари. А когато човек е в лошо настроение, става за компания само на себе си, нали? — с тази мека извинителна усмивка той повече приличаше на стария Туан Ти Фо.