Дейвид Уингроув - Бялата планина

Опита се да погледне над рамото му, но беше почти невъзможно да се види кой или какво има в стаята оттатък. Като се бореше да спечели време, тя бутна кошницата към него.

— Поне това трябва да вземете, майстор Туан. В края на краищата трябва да ядете — независимо дали сте в лошо настроение или не.

Той погледна към кошницата, после вдигна очи и се усмихна.

— Изключително съм ти благодарен, Мари. Да, наистина ще съм извънредно глупав старец, ако не приема подаръка ти.

Лекият поклон, който той направи, беше единственото, което й трябваше. Защото в този кратък миг успя да огледа стаята и там, изпод онова, което на пръв поглед изглеждаше като възглавница под одеялото, стърчеше момчешки крак.

Потрепери, после се дръпна крачка назад и върна поклона на Туан Ти Фо.

— Утре — обади се той. — Като ми се оправи настроението.

— Утре — тя гледаше как вратата отново се затваря. След това се обърна и се отправи обратно към апартамента си. Чувстваше се объркана, дълбоко в нея се беше загнездила мрачна несигурност.

Туан Ти Фо остана така, втренчен във вратата, още известно време. Ракитената кошница почти не тежеше в ръцете му. После чу, че нещо се раздвижи зад гърба му, и се обърна.

Момчето беше изпълзяло изпод одеялото и бе коленичило на пода, вперило в Туан Ти Фо изцъклени от страх очи.

— Беше една приятелка — успокои го старецът. — Но май е по-добре да не рискуваме, нали?

Той остави кошницата на ниската масичка до фурната, след това се обърна към момчето:

— Сега трябва да се махаме оттук. Не мога да извъртам вечно и скоро тя ще вземе да подозира нещо, ако вече не е заподозряла. Не е лоша жена, точно обратното, но любопитството може да е нещо много опасно.

Задържа поглед върху момчето още малко — не беше сигурен докъде е разбрало онова, което му каза — после сви рамене.

— Отдавна вече съм на този свят, момчето ми. Какво ли не съм бил навремето. Работил съм и във фабриките им, и на Плантациите им. Бил съм и чиновник и съм живял сред криминалните долу, под Мрежата. Познавам света им. Знам що за лудница е. И въпреки това понякога не знам какво ме чака. И сега е така. Трябва да се махаме оттук. Това е ясно. Но къде да отидем?

— В Глината — отговори момчето, вперило в него странно напрегнат поглед. — Отведи ме долу в Глината. Там ми е мястото. Оттам идвам.

— Глината… — прошепна старецът и кимна. Беше разбрал. Също като в съня, който бе сънувал. — Паяци — продължи той и видя как момчето бавно кимна в отговор. Да, паяци. Малки прекрасни създания, просмукани от вътрешна светлина, които плетат огромните си мрежи сред безкрайния мрак. Беше ги виждал — здравите им, ала крехки мрежи, заловени за Глината. И там — колко ясно си го спомни изведнъж! — там , като ги гледаше как пълзят в мрака, беше и момчето. Усмихваше се с ангелска усмивка, а огромните му черни очи бяха изпълнени с удивление.

Туан Ти Фо потръпна, завладян от силата на видението.

— Как се казваш, момче? Как ти викаха в Глината?

Момчето извърна поглед, сякаш споменът го тревожеше, после отново погледна Туан Ти Фо в очите.

— Лагасек — отвърна най-сетне. — Викаха ми Лагасек. Кокорчо .

Дъхът на Туан Ти Фо секна.

— Ами Гведер?

Момчето се намръщи и сведе очи, сякаш се мъчеше да си спомни думата.

— Гведер ли? Гведер означава огледало. Защо? Какво съм казал? Аз… — потръпна и се огледа. — Нещо се е случило, нали? Нещо… — и поклати глава. — Чувствам се смешно. Гласът ми — той е… различен — втренчи се в дланите си. — А и тялото ми — то е…

Озадачено погледна към Туан Ти Фо.

— Сякаш съм спал дълго-дълго време. Хванат в капана на огромния, дълбок кладенец на съня. Работех в леярната. Сега си спомням. Чан Шуи го нямаше. И тогава… — челото му се набръчка в мъчителен опит да се съсредоточи, след това се отпусна и се отказа. — Не разбирам. Тай Чо смяташе да…

— Тай Чо? Кой е Тай Чо?

Момчето пак го погледна.

— Ами Тай Чо ми е приятел. Възпитателят ми в Про…

Бръчката се появи отново. Момчето пак се втренчи в дланите си, заоглежда ръцете и краката си, сякаш не бяха негови.

— Какво става, Лагасек? Какво не е наред?

— Лага… — момчето впери поглед в него, след това отново поклати глава. — Не, не се казвам така. Ким. Казвам се Ким. Лагасек — така ми викаха там долу…

— В Глината?

— Да, и… — той поклати глава. — Чувствам се… странно. Тялото ми… все едно, че не е мое. Като че ли…

Млъкна и се втренчи в стареца. На лицето му бе изписано напрегнато любопитство.